Бергон интернет и телевизия

Лично аз още от малак си пишех интересни работи.. дори в една книжка има мой разказ. Та от скоро пак се запалих и започнах да мисля и да пиша истори. Повечето от които без особен успех дори бих казах нищожен. И така снощи ми дойде вдъхновение.. и написах това. Сега съм замислил да напиша някакво стихотворение отново на тема любов Ето и моето творение зн че има много такива .. но...
Mоля слагайте само лично творчество

Последна Среща

Те бяха отново там на същото онова място където се запознаха. Но този път бяха там за своята последна среща. Последна среща … та любовта между тях гореше още по-силно и от преди. Те знаеха това и не очакваха, че за няколко секунди любовта им ще угасне, причина да бъдат тук беше друга. Те искаха да са заедно отново, но между тях имаше огромна бариера и винаги когато единият се опитваше да я прескочи другия по необясними причини се отдалечаваше. Копнееха поне още веднъж да се погледнат влюбено в очи, да докоснат устни и телата им да се слеят като в едно цяло, но това не беше възможно. Те имаха своя шанс но го пропиляха. Една толкова голяма любов завърши трагично. Те бяха още деца но бяха изпитали истинската любов и когато краят и дойде те не намираха смисъл да живеят. На другия ден на същото това място намериха труповете на момиче и момче. Те бяха се хванали за ръце и вените им бяха прерязани. До тях видяха обляно в кръв листче на което пишеше „ На този свят няма място за нашата любов ….дано някъде другаде има” .

Оптимистично

_________________
"I live my life, I don't apologize to take care of my family. And I refused to be a fool dancing on the strings held by all of those big shots. That's my life I don't apologize for that."

Още едно малко стихотворенийце от мен. Имам още един така да го нарека проект но е малко по-мащабен и .. така

Любов

Бяхме още деца живота беше игра,
малки невинни със мили лица.
Не бяха наранявани нашите сърца.
Но стана така и дойде любовта
и за нас започна нова игра.

Игра само и казвам така,
това си е истинска война.
Няма закон и правила
има само болка и тъга.
Има изход от това и той е да умра.

Виждам че темата ми не получи очакваното от мен развитие. Но нищо.. та написах нещо ново и мисля да го споделя с вас и да чуя можеби кой какво мисли.


Страх от разочарование .. или разочарование от страх
Тя беше момиче като всички други въпреки, че беше на 16 тя изпитваше истинска любов. Това беше хубаво та нали любовта е едно от най-красивите неща на земята, любовта и към него беше огромна, но пред любовта винаги има проблем и този път проблема беше 2пъти може би 3 пъти по-голям от нейната любов. Те се познаваха отдавна и то много добре. Като деца често играеха заедно и всичко беше толкова красиво и невинно. Но сега не беше така-не те още бяха приятели, но нещо застана между тях.Тя го обичаше. Но в още детската и душа се таеше някакъв страх ,с 2 прости думи тя можеше да загуби всичко което имаше не само любовта на живота си, но и най-скъпия приятел без когото не можеше. В началото това не и пречеше тя беше радостна и винаги мислеше за него, но след време нещо започваше да и тежи. Тя се беше уморила само да мисли за тяхната любов искаше и се да не го беше виждала никога преди. Всеки път когато тя го видеше болката в сърцето и ставаше двойно по-голяма.
Не можеше така тя трябваше да направи нещо.. беше решена да му каже, че го обича. Тя отиде при него и с разплакани очи му каза „Обичам те” той я прегърна и каза” И аз те обичам та нали сме най-добри приятели”. Тя си тръгна бягайки сълзите като реки се стичаха по зачервените от студа и бузки, но тя не ги изтри във всяка сълза се криеше част от любовта и към него. Тя искаше да плаче и плаче докато .. се отмие всяка следа от любов към него. Това беше невъзможно та тя трябваше да плаче толкова много сълзите и щяха да направят океан толкова голяма беше нейната любов.
И така годините си минаваха , любовта и не спираше да гори ,а с нея и болката от несподелената любов. Те вече не бяха деца, бяха големи хора всеки намерил своя път в живота си, но когато тя си спомнеше за него сълзите в нея напираха като на малко дете. И двамата не бяха намерили любовта в живота си бяха сами. Единственото което ги крепеше беше безграничното им приятелство. Дойде денят в който той трябваше да отиде войник, на изпращането му беше само тя и родителите му, целуна го по бузата и пак му каза, че го обича и той отново със същия нежен и мил глас като от преди години и отвърна „” И аз те обичам та нали сме най-добри приятели”. Всяка седмица те се виждаха и разговаряха с часове. Дойде и последната седмица когато той щеше да се прибере у дома за нея това беше момент който чакаше с нетърпение вече беше решила да му каже каква е любовта и към него. Но в живота никога не става това което искаме, напротив случи се обратното. В деня който тя го чакаше при нея със сълзи на очи влетя майка му. Тя с треперещи ръце и даде писмо, започна да го чете със всеки ред който прочиташе сълзите ставаха все повече. Той толкова млад и красив беше мъртъв, при учение го бяха простреляли тежко. Това беше ужас, болката която тя беше изпитала от несподелената им любов беше като капчица вода в океана пред болката която изпитваше сега. Не се мина много когато в стаята и отново влезе майка му този път тя носеше нещо-това беше неговия дневник. Тя започна да го чете. Тогава мъката и стана още по-голяма тя прочете това „ Днес тя ми каза че ме обича.. за миг сърцето ми трепна, но после се осъзнах, че ние сме само приятели и нашата любов е невъзможна. Тя ме целуна по бузата.. ах как искам още веднъж да усетя устните и, но това е невъзможно ние сме само приятели.. дали няма някога да събера смелост и да и кажа най-сетне колко много я обичам” тя просто не искаше да повярва на написаното той я обичаше още от както бяха деца.. те се обичаха толкова много време и толкова болка бяха изпитали техните сърца и всичко това е можело да не се случи пак с тези 2 прости думи „Обичам те”. От този ден на татък тя всеки ден ходеше на гроба му и му казваше колко много го обича. Тя знаеше че думите и няма да останат там задълго и вятърът щеше да ги отнесе някъде надалеч затова тя винаги оставаше нещо повече от думи тя оставяше една част от себе си там за да пази своя любим от злия свят.
И какво се получи от страх от разочарование-разочарование от страх.

Бързо мятам нещо ако мога да подпра темичката понеже на мен ми допадна доста....извинете за песимизма...повреждам се на моменти

За едни щастие,за други...

Ръката му трепереше над листа. Небрежно хванал химикала,пишеше писмо…Писмото-това щеше да е последното написано нещо на тази ръка. Неуморна усмивка заливаше хартията и пропиваше всяка дума. Спомени връхлитаха съзнанието му. Все мигове изпълнени със смях и веселие,все хора правещи го щастлив,все места,каращи го да се чувства жив. Толкова моменти минаваха през ума му и го караха да тръпне,да се усмихва. Рушеше красотата на белите листи,застилайки ги с части от детството си. И колкото повече пишеше,толкова повече спомени нахлуваха в главата му. Живот осеян със усмивки,нестихващи дори за миг.
Е,това бяха поседните думи,последната мисъл изразена в/у хартия. Денят свърши,а с него и писмото…Сестрата влезе в стаята и го отдели от бюрото “Време е …” каза тя и забута количката към операционната. Скърцането й огласяваше целия коридор,а този шум обикновено го побъркваше,но сега…сега беше различно,сега чуваше ехото…как отеква бавно,оставяйки следа в съзнанието му. “Дали да извикам?” замисли се,дали и този вик щеше да остане в нечие съзнание…
По пътя,десетки тъжни очи го гледаха,очи в които виждаше съжаление,но защо…Защо трябва всички да тъгуват. Не искаше,не,не искаше да гледат на него като на поредния безнадежден случай.”Не…Това не е начина да покажете уважението си” развика се по коридора като луд,да държанието му наистина беше учудващо…дали заради обстоятелствата или пък заради медикаментите незнам… “За Бога хора…живота ви продължава,здравето ви се подобрява.Спрете сълзите!!!Та това е ден за пир,за веселие…Хайде какво сте се умислили.Усмихнете се!!!Бъдещето е пред вас…” довърши мисълта си и със сестрата ги подминаха.
А,ето я и операционната. Тя отбелязваше края на коридора,както и на много животи. За негово щастие (или нещастие…вече и той незнае),няма да умира. Операцията,която му предстоеше не бе опасна за живота. А и претърпя толкова много и по-сложни след катастрофата,че тази никак не го плашеше. По-скоро се притесняваше за живота си след нея. Сега бе обездвижен от кръста надолу,без никаква надежда за подобряване,но това не го смущаваше. Вече се бе примирил с факта,че не става за активен участник и с кариерата мu на спортист е свършено,но какво ще се случи с него, когато загуби способност да практикува и другата си страст...как щеше да се чувствам!?!?
Ден след операцията лежеше и релаксираше. Ампотирането минало безпроблемно,казаха му лекарите. Сега оставаше да се възстанови от шока. Усмивката на лицето му вече не беше толкова уверена. Очите му се пълниха със сълзи при мисълта за щастието му в отминалите дни,което никога нямаше да се върне.
Една нощ,малко алкохол в студената зима и кола. Колко малко е нужно...Хлъзгав път и ето я катастрофата на деня,катастрофата на живота му(но какво ли ги интересува другите)
Журналисти обградиха мястото само 15 минути,след инцидента. Полиция,линейки,снимки на хора в носилки,разбита кола,разбити мечти(но на кого му пука за нечии мечти). За тях бе важно само да се представят възможно най-добре пред шефовете си и света,да снимат колкото се може по-отблизо и да съберът достатъчно материал за да бъде статията им на първа странница.
След двумесечна кома се събуди. До леглото му имаше куп вестници с темата на деня (или по точно на дните преди да се събуди) “Пиян шофьор катастрофира вчера вечерта” , “Хлъзгавия път отново взе своето” , “Един почина на място,а трима са тежко ранени след катастрофа” и какво ли още не. Неговото нещастие,за други бе точно обратното. Хиляди деца загледали телевизорите си,жадни за кръв,за жертви...щастливи да чуят за поредната катастрофа или престрелки с едничката надежда,че онзи,умрелия,може да бъде техния донор(но така си е...за едни живота свършва,а за други сега започва).
И ето,че някакъв господин,реши да наруши спокойствието му и влезе дори без да почука...”Е какво пък,поне ще ме избави от всичките тези глупости,които ми се въртят из главата” каза си,но уви...Беше костюмиран,млад,добре сложен човек,с усмивка която се опитваше да прикрие. А след въпроса “Какво желаете?” го постави в шах-мат. Бе дошъл по работа. Работеше във фирма за протези или поне това разбрах от дългата реч която изнесе относно репотацията си. Да,това беше поредното предложение за изкуствена ръка,която тялото му уш щяло да възприеме като истинска. И естествено цената завършваща на незнам си колко нули... Какъв е проблема да искара прехраната си от нечия несгода. Не,че беше единствения или последния възползвал се от положението му на инвалид,но както и да е...
Да вадиш хляба си от нещастието на събратята си,да разчиташ някой да умре за да ти спаси живота...това е живота ни: за едни щастие за други не!

_________________
Разни друсалки...изобщо да не ме занимават!!!

ех тва елмо....

_________________
http://www.myspace.com/musicdeep

Ето малко оптимизъм от мен.


Стихове за тебе пиша,
желае тебе моето сърце,
душата ми по теб въздиша
погледа ти нежен гали я като перце.

Обичам те,навярно знаеш,
до сетния ми дъх ще е така.
Обичаш ме и мене ти желаеш,
дори и да не съзнаваш туй сега.

Знам ще дойде ден-
кога ще е незнам-
и ти ще бъдеш с мен,
споделяйки любовния ми плам.

Изповедта на един Скорпион
Погледнах те така както никой друг не го е правил. Погледнах в очите ти. Влязох в душата ти.Ти се страхуваше от мен в началото. Всички го правят.Небой се. Приеми ме такъв, не ме наранявай и всичко ще бъде наред, миличката ми. Само се остави да бъда до теб. Усети магията. Знам малко ще боли, защото ще взема всичко. Но аз така правя. Не ме съди, природата ми е такава. Да разбърквам в теб. И утре, когато ще бъда далеч. Или поне ще те оставя да си мислиш така. Искам да видя как ще реагираш. Ще страдаш ли за мен. Разбира се, че ти ще си мислиш какъв “кучи син съм” .И как не ми пука за теб. Но аз ще знам всичко за теб. Аз ще се интересувам и ти дори няма да знаеш, че аз съм в ъгъла на заведението и те гледам.Гледам как се държиш. Знам и къде си била вчера. Знам и къде ще бъдеш утре. Ще бъда и така “добър” да узнаеш с коя съм бил снощи.А, аз бях сам.Сам с черният Джак. Ще бъда така “добър” и да усетиш ревността как се разлива по вените ти като отрова.Имаш ли сили, трябва да знам ! Трябва да знам, когато падна дали ще си до мен. Трябва! Или си като всички останали.Лъжливи и продажни кучки! Не искам лъжливи думи, колко много си ме обичала или държала на мен. Искам те истинска. Забрави правилата! Забрави и за приятелите си, никой от тях не е толкова близко. Те не разбират! Знам че можеш, повярвай в себе си… или повярвай в мен.Няма да е лесно.Още малко..Ще те обърквам.Един път ще бъда горещ, друг път студен.Тайнствен. Трябва да гледаш дълбоко в мен.Имаш потенциала, не се отказвай. Спомням си, когато се бе гушнала в мен.В мен… в този, който те наранява.Беше спокойна и чувстваше защита.Защото я усещаше и знаеше че другото е повърност, че онова вътре си заслужава.Когато се разболях и ти ми носеше супи.Аз ти се развиках и те помолих да си тръгнеш.Но ти въпреки това идваше всеки ден. Не можех да те оставя да ме гледаш така беззащитен.Плаках, когато си тръгваше. Не съм свикнал… НЕ вярвам, че … може да се обича толкова. Чудя се, кога ще се откажеш.За осми път телефона звъни. Побъркваш ли се от мисли, дали съм добре? Дали не държиш на мен, само защото аз ти бягам?! До сега си показвала такава сила … Била си и божествено красива(С онази черна рокличка в ресторанта … спря им дъха), направи такава богата маса за рожденият си ден, онези глупаци в билярдната маса- били участвали в турнир ..ха-ха , демонстративно показа че материалното не те интересува-искаш мен и няма какво да се обсъжда повече, коя друга ще се грабне да дойде с мен на мач?! Искаше да прекараш време с мен.Така и докрая не запомни кои играеха.
Какво ще стане … ако ти кажа “Обичам те”..ще се промениш ли? Не искам да те губя .. Не искам да губиш този хъс, тази сила.Няма да мога без теб.Ще се проваля.Отидеш ли си от мен … ще се променя, ще бъда брутално гаден.Ще оживея,но може би дори няма да заплача.Ще се напия като свиня. Зверски ще боли.Но всички ще мислят, че съм добре. На всички ще казвам че си била поредната нищо не значеща за мен. И пак ще бъда “копелето” което само си е виновно.Всички така казват.И никой не ме познава.И никой не знае истината.И никой не знае какво е вътре времето в мен.

_________________
Живот като на Кино!
Шампанско, червени рози, вечери, разходки ...

_________________
в ледена стая виждам безкрая
в сенки от рая - моите сто лица

това мъж ли е ?

_________________
О , хора! Бедни същества,
дошли от Ева на земята;
вас своето не ви влече,
вас все към тайното дръвче
ви мами ден и нощ змията;
плод забранен им само дай,
без него раят не е рай.

Твоето и

твоето - харесват ми.

_________________

и аз това се питам : )

_________________
в ледена стая виждам безкрая
в сенки от рая - моите сто лица

_________________
He who makes a beast of himself gets rid of the pain of being a man.

Това с ябълката ми е толкова познато
Още повече че НЕ обичам ябълка .. НО витамините ... много са важни
И радвам се че ви е харесало

_________________
Живот като на Кино!
Шампанско, червени рози, вечери, разходки ...

Приятно е да разбереш, че не си сам.
Особено това за филмите. ;Pp
Наистина е свежо, разведри ме.

_________________

Ми споделете ни де ...

_________________
Живот като на Кино!
Шампанско, червени рози, вечери, разходки ...

много е хубаво,много ми харесва....напомня ми за някого

Дай го този някого насам, аз толкова мн го търся

_________________
Живот като на Кино!
Шампанско, червени рози, вечери, разходки ...

Не искам да те засягам по по никакъв начин. Хубаво е, че твориш, но това е само машинално римуване.

Според мен стиховторението е добро и има много смисал в него. Само не ми хареса последния ред...

up! Да живне малко темичката

че и моя люляк замириса като на Взов

Омагьосан прага на съдбата,
изправяше се пред изгубени души...
Рзглеждаше ги с плачещи очи
и тласкаше по пътя им сърцата...

И стоеше отстрани самотата-
умълчана, красива и плаха,
и дръзнала веднъж към душата щастлива
се спря и горчиво заплака

Усетила нежните ласки
топлите устни на влюбен човек
сладките спомени и звъна от чашки
изпепеляващи думите на сватбен обет

Потънала в магически нощи...
Обиколена от лунните ивици...макар и с тях пак сама
Се скиташе по прашните улици
замислена над свойта съдба

_________________
Разни друсалки...изобщо да не ме занимават!!!

"Целувката" (името на картината, и историята не се отнася за мен! )
Целувката
И да цветна си. Една такава шарена. Като картина окачена на стена. Радваш хората и им внасяш красота в живота. Защо обаче тази стена е безлична и сива. Не, не е от дом.Не е и от галерия. Не виси и над камината в някоя къща. Сега е в атилието на художника, само че в килера,на стената на килера, ако трябва да бъдем точни,в онзи студен,тъмен и грозен килер .. при другите, изхабени от радост картини. Като онова листо в гората.
И какво като някога всички те смятаха за велика картина, когато прожекторите сочеха към теб, когато цялото внимание,беше към теб. Сега си забравена. Да. Когато понякога излизаш, ти още си кралица. Още получаваш овации и хората искат да те купят, но твоя художник им казва "че си безценна". Но си в задната стая, нали?
Забрави какво е да виждаш усмивката му, защото знаеше че си негово творение. Правилно, не си забравила. Но той е. Дали ще те вземе, когато утре отпътува? Защо изобщо задаваш глупави въпроси. Ти няма да знаеш!-Че него го няма.
Още ли чакаш да се събуди от сън през ноща и да погледне в килера? Забрави за времето, не знаеш и коя година е. Но има една. Подпис и година в твоя десен ъгъл. Неговият подпис.
Един ден се събуди .. от поредният повтарящ се сън.Този път бе различно. Имаше шампанско. Изискани хора. Прожектори към теб. И беше с нова рамка. Почувства се поласкана,нали? Специална? Нова? Красива? Много ли заболя?- да! Когато откри, че подписа беше старателно заличен и годината беше нова, далече в бъдещето. Сега пак ли си ти ?

_________________
Живот като на Кино!
Шампанско, червени рози, вечери, разходки ...

Лелее бях забравил за тази тема и бях останал с впечетление, че никой не се интересува от нея, но виждам че има интерес така,че ще кача и още няколко мой творби


Ново начало..

Първи учебен ден за втория срок, нов срок, нови надежди, нови мечти, но и нова болка и трудности. За пръв път от както се бяха разделили тя щеше да влезе клас и отново да седне пред него. Не бе преживяла още скорошната им раздяла, а и не искаше някъде вътре в нея се таеше надеждата, че всичко ще си дойде по старо му. Когато влезе в стаята първото нещо което направи е да погледне дали той е там и той наистина вече беше дошъл. Тя въздъхна тежко и се загледа през прозореца, мисълта и бе прекъсната от звънеца. Седна на мястото си, цял час тя стоя и гледаше в една точка, мислеше си за хубавите моменти когато бяха още заедно, мечтаеше си да ги върне и беше решена да направи всичко възможно за да спечели сърцето му отново. Имаше нещо което тя не знаеше, той също я обичаше много и не искаше да се разделят, но като че ли любовта им не бе достатъчна. Обичаха се много, но все нещо не им достигаше и това бе главната причина той да иска да се разделят. След часа тя отиде до него и го хвана за ръката, сложи я на гърдите си и каза с нежен и мил глас „Усещаш ли как бие сърцето ми? Усещаш ли както подскача и трепти? Усещаш разбира се, а знаеш ли коя е причината то да е живо? Ти, ти глупаво момче си причината, но още не си го разбрал! Това сърце всеки ден бие заради теб и сега когато теб те няма, то не намира смисъл да бие вече!” След което от сините и очи се стекоха няколко бързи сълзи и тя изтича навън. Той не знаеше какво да каже, но каквото и да беше казал то щеше да е нищо пред думите които беше чул сега. Той осъзна, че не тя е била причината за раздялата им, тя го бе обичала и бе страдала за него през всички тези дни. Беше му тежко, той беше наранил човека който най-много обичаше и не знаеше как може да поправи всичко, но определено той искаше да си я върне. Тя повече не влезе в час, нещата и останаха на чина. След часовете той ги взе и отиде до тях. На вратата излезе майка и, тя беше разтревожена, че малкото и момиченце още го няма. Той се сети къде може да е тя, естествено на реката където за пръв път устните и телата им се сляха в едно. Когато той отиде вече беше късно, на мястото беше останало само едно мраморно гълъбче, това и беше подарък от него, гълъбчетата бяха две символ на тяхната любов. Сега тя го бе оставила, като че ли искаше с него да отлети и любовта и. Късно вечерта намериха трупа на момиче, беше тя. Когато разбра са случилото се той веднага отиде на мястото. Видя как изнасяха крехкото и тяло от студената река, сега то беше бяло, но устните и преди червени като череши още червенееха. Той се приближи до нея, сълзите капеха от очите му и въпреки, че имаше много хора той не ги изтри. Погледна я и сърцето му сякаш щеше да се пръсне, извади нещо от якето си това бяха двете гълъбчета той ги сложи на гърдите и, и я целуна. Прибра се у дома, не знаеше какво да прави, а и нищо не му се правеше единственото което можеше да стори е да ридае като малко бебе. Съжаляваше за всяка секунда която бе пропуснал да бъде с нея, съжаляваше за всяка обида която и беше казал когато се разделяха, съжаляваше и за всеки миг когато не бе достатъчно мил с нея, но най-много съжаляваше, че не може да си я върне отново. Болката изяждаше всичко в него,тя го пронизваше точно в сърцето, в ума му нахлу спомена за последни и думи които тя му каза „Усещаш ли как бие сърцето ми? Усещаш ли как то подскача и трепти? Усещаш разбира се, а знаеш ли коя е причината то да е живо? Ти, ти глупаво момче си причината, но още не си го разбрал! Това сърце всеки ден бие заради теб и сега когато теб те няма, то не намира смисъл да бие вече!”. Неговото сърце също не виждаше смисъл да бие и затова реши да спре. Той си преряза вените не искаше нито секунда вече да живее, единственото му желание беше да умре и да отиде там в отвъдното при нея, за да започнат своя нов живот.

Нереален живот, нереални мечти, нереална любов, а реално боли

Той стоеше пред училищния вход и с поглед я следеше. Тя си заминаваше и той просто стоеше и я гледаше, снегът леко валеше но той бе толкова умислен, че изобщо не забеляза. Очите му се насълзиха не, не от снега и вятъра, а от болка от това което виждаше. Тя този път се прибираше не с него, а с друго момче. Сърцето му бе разбито от гледката, но въпреки това той продължаваше да я гледа, все едно се надяваше всичко да е било сън и че скоро ще свърши, гледа я още няколко минути с надеждата наистина това да бе сън,но уви не бе така, след което въздъхна тежко и с бавна крачка тръгна. Те бяха само приятели, но въпреки това той я обичаше и за него тя бе много повече от приятелка, но той не бе и показвал чувствата си. А и последно време отношенията между тях, някак си не вървяха, все още бяха приятели, но той странеше от нея, може би вече му беше омръзнало да я гледа всеки ден и да знае, че тя няма да бъде негова. А в него се таеше и някаква мисъл, че те бяха само приятели когато тя имаше нужда от него и нямаше с кого да сподели мъката си, това също много го измъчваше, може би дори и приятелството им не бе истинско, а беше лъжа. Винаги когато нахлуваше тази мисъл в главата му той се сещаше както са казали хората., че „Приятел в нужда се познава” , но не му бе ясно защо тя го търсеше само в тези моменти. Той се прибра и легна на леглото без да се съблича, както често правеше, започна да си мисли, какво би било около него ако те бяха заедно, доста пъти си бе мислил за това и някак си той предпочиташе да живее в този измислен свят, в който всичко бе хубаво. Проблема беше в това, че когато видеше реалността сърцето му се късаше и му се искаше да се скрие някъде и да умре. Всяка негова мисъл, летеше към нея, представяше си как я прегръща, как я целува, как той е смисъла в нейния живот, как посрещат изгрева заедно, как и казва лека нощ и нежно я целува по челото,в началото това го радваше и му бе добре, но с времето нещата се промениха, радостта бе заменена от болка, която бе огромна и го изгаряше от вътре, но той не спираше да мисли за нея въпреки раните който кървяха ли кървяха от сърцето му. . Какво се получи в крайна сметка – Нереален живот, нереални мечти, нереална любов, а реално боли. Искаше му се да я изтръгне от сърцето и живота си, но това не бе възможно тя се бе впила в него като пиявица и ако трябваше да я премахне той трябваше да махне цялото си сърце, защото то бе изпълнено цялото с любов към нея.

Любовта е по-силна от всичко

Телефонът му звънеше беше тя , той вдигнa леко притеснен. Чу гласа и, той толкова нежен и мил сега трепереше ,по-всичко си личеше, че тя плаче. Той се притесни но не от това, че тя плачеше и друг път се беше случвало да му се обажда с разплакан глас, като че ли имаше предчувствие за какво му се обажда. За жалост предчувствието му се оказа правилно, днес тя го беше видяла с друго момиче всичко м/у тях вече приключи. Каза му че никога няма да може да прости грешката му и ,че един ден той наистина ще съжалява за това което е имал и така лесно е изгубил, тя дори не подозираше колко скоро щеше да дойде този ден. Казваше си, че ще го забрави но всъщност и беше ясно че това е почти невъзможно не ,не защото не беше наранена напротив сърцето и беше разбито но имаше други 2причини. Първата беше ,че въпреки неговата грешка тя го обичаше прекалено много и се страхуваше да остане и миг без него всяка секунда когато него го нямаше и се струваше като цяла вечност и втората също важна причина те бяха от един клас. Как утре щеше да го гледа и да сдържа сълзите си това за нея граничеше с невъзможното. На него също никак не му беше лесно,че се разкайваше за това което беше сторил си личеше от далеч, той също я обичаше много за него тя беше всичко. Винаги когато я погледнеше в тези две очи светещи като две слънца нещо трепваше в сърцето му. Това определено щеше да му липсва. Искаше му се да си я върне но си нямаше и идея как може да стане това. Цяла нощ той не спа а си мисли за нея и по точно за тях, когато бяха заедно. Дойде време да отива на училище, единственото нещо което го крепеше и беше причина той да отиде бе надеждата , че ще поговорят за миналото и ще забравят грешката. Затова той необичайно много бързаше да я види не можеше вече и секунда без нея. Влезе в стаята изглеждаше учуден не, не защото часът беше вече започнал, а за това,че нейното място беше празно. Този час му се стори цяла вечност,погледът му беше втренчен във вратата, той чакаше тя да влезе, но уви това не се случи. Реши да и се обади, за да види какво става с нея. Тя му вдигна, отново плачеше, той и каза, че много и искрено съжалява и иска да се видят и да и обясни всичко, тя не казваше нищо само плачеше, попита я къде е,отговор нямаше. Той без да се облече изтича навън. Отиде на мястото където за пръв път си казаха „Обичам те!”. И наистина тя беше там. Седнала в снега цялата обляна в сълзи. Той се почувства ужасно виновен. Отиде до нея вдигна я и я прегърна, макар че беше момче сълзите в него напираха и той се разплака. Тя трепереше цяла нощ беше стояла тук и бе плакала за него. Беше права, той наистина съжаляваше и се разкайваше и то толкова много, че няма как да се опише с думи. Той беше наранил тази крехка душа и сърце които даваха всичко за него. Въпреки че беше само по тениска не му беше студено той я гледаше в очите и това го топлеше, тези две големи кафяви очи говореха толкова много и в тях имаше толкова много болка от случилото се, но се виждаше че и тези две очи още го обичат. Дълго време те стояха прегърнати и безмълвни. Той я пусна и, и каза две прости и в същото време толкова много значещи думи „Обичам те!” Тя го погледна, в нейните очи се виждаше вече облекчението радостта и любовта която не беше загасвала дори и за миг, тя му се хвърли на врата и го целуна. От този ден това място стана още по-свято за тях, то беше видяло и началото и края и възраждането на една огромна любов. То щеше да запази спомена за тях, но и те щяха да запазят спомена за него.

Втори шанс


Беше хубав зимен ден. Снегът беше натрупал навсякъде и всичко беше като в приказка. Настроението беше коледно и всички бяха навън да се порадват на снега. За всички деца беше празник, но не и за него за него това щеше да е последната Коледа. Той стоеше на прозореца и гледаше навън, погледът му се луташе из красива картина, но той не виждаше нищо. Бяха го обзели проблеми и тези детски очи до скоро пълни с толкова много живот и радост сега бяха тъжни и умълчани. Преди пет месеца лекарите му казаха, че той е болен от рак, не му даваха много време за живот болестта беше се развила много бързо. Та той беше още дете не беше видял нищо от този свят, а вече трябваше да го напусне. Колко не справедливо!
Но не това тежеше в гърдите на малкото момче,не той беше се примирил със смъртта очакваше я. Нещо друго го измъчваше – самотата. Като малак родителите му го бяха изоставили при баба му и дядо му. Тези възрастни хора даваха всичко от себе си за да се чувства той добре, той го оценяваше и им беше благодарен за всичко. Не му тежеше, че тя бяха единствените му роднини, тежеше му ,че това бяха единствените хора който щяха да страдат когато той си замине от този свят и единствените хора който щяха да го изпратят по последният му път. Преди пет месеца всичко беше различно, той беше като всички деца на своята възраст- жизнен, игрив,общителен попиваше всичко, което светът му предлагаше, но не тези работи му липсваха, той се нуждаеше от приятелите си. Когато разбраха, че той е болен много хора го изоставиха, имаше и такива който останаха до него, но само от съжаление. Той имаше нужда от истински приятел, искаше преди да умре да намери този приятел.. това беше трудно защото знаеше,че не му остава много време. Тогава се позвъня на вратата той беше толкова замислен и обзет от своите мъки, че не чу звънеца. След минута в стаята му влезе момиче, тя беше от неговия клас, но въпреки това отношенията им не бяха близки познаваха се бегло. Но сега това непознато момиче беше дошло при него, то носеше малка кутийка вътре имаше герданче със красив зелен камък. То беше много ценно за нея, беше и останало единствен спомен за майка и, тя смяташе че този камък винаги я е спасявал от бедите и злините сега тя искаше да му го даде с надеждата да помогне и на него. Тя не беше при него от съжаление, осъзнаваше много добре, че в този момент той има нужда от приятел и тя беше готова да бъде с него винаги когато му потрябваше. А той толкова се зарадва от това което тя му поднесе.. не, не от камъка, а от приятелството. Вече нищо не го задържаше на този свят той имаше всичко за което си беше мечтал. Очакваше смъртта без никакъв страх. Но стана чудо дали беше коледно или пък камъкът му помогна никои не знае, но и никои не се интересуваше важното беше,че той се оправяше. Изведнъж болестта започваше да изчезва и отново загоря пламъкът на живота в очите му. Този път той беше решен да запамети всичко и всеки, започна да се превръща отново в онова мило момче с много приятели и с огромно желание за живот. Това беше неговият втори шанс, шанс който много хора не са имали преди него. Затова той реши да не пропилява нито секунда от живота си. Той щеше да живее и за тези които не са били толкова щастливи да им се отдаде втори шанс.
Живеем веднъж затова нека не пропиляваме живота си в безсмислици.

Любов=Смърт?!


Дъждът спря и изпече слънце. Те легнаха на още мократа трева, но това не ги притесни. Всичко около тях беше зелено и толкова красиво цялата тази красота се засилваше още повече от появилата се дъга. Той я погледна в очите и я целуна. Беше като сън. Изведнъж нещо се случи той стана огледа се и видя, че това наистина е било сън. За миг се почувства добре и усмивката изгря на лицето му, но после той осъзна, че това е само сън и се върна към реалността. Усмивката мигновено изчезна от лицето му. Приготви се набързо и излезе. Стоеше вече час и я гледаше беше толкова красива, като малка принцеса. Приятно му беше да я гледа, но не съвсем, не му стигаше само това искаше да бъде с нея. Но това нямаше да се случи никога. Гледаше я толкова влюбено и с такава съсредоточеност, че този един час му се стори като миг. Хората казват, че когато си влюбен всички лоши неща минават покрай теб без да ги усещаш. Той определено се бе уверил в обратното на това. Обичаше я толкова много, но това не му носеше никаква радост напротив само болка, страдание а често и сълзи. Но въпреки това той беше готов да търпи тази болка колкото и да се засилваше тя с всяка секунда, само за да види пак лицето и, да чуе гласа и,да види онези две зелени очи. След близо още час взиране в момичето на мечтите му, той стана и с лека и видимо отчаяна походка се прибра у дома. Без да се съблича той легна на леглото, то беше станало като център на неговата болка. Всяка вечер той лягаше и мислеше за нея с часове. Този път беше малко по-различно той легна и започна да си мисли за съня който беше сънувал. Незнайно от къде в него се породи някаква инициатива да и каже чувствата си. Скочи от леглото и излезе за да я намери. И ето той я видя легнала на тревата където беше сънувал той, но учи до нея не беше легнал той, а някакво друго момче очевидно имаше нещо между тях. Взря се в тях не искаше да повярва на очите си. Сърцето му беше разбито на хиляди части като песъчинки. Отново се прибра и легна на леглото този път не успя да сдържи сълзите си. Ридаеше като малко дете, но това сега не го притесняваше той беше готов да плаче по цели нощи само за да се беше изтрил този момент. Искаше му се да заспи и пак да сънува съня от предната вечер. Колкото и да се мъчеше не можеше. Толкова го болеше,а нямаше как да спре тази болка. Всъщност имаше един вариант и той избра точно него. Да заспи и да я сънува, но този път завинаги. Не искаше сънят да свършва никога. Той излезе на терасата и се загледа като че ли искаше да запомни всичко. Извади нещо от якето си , беше снимка не каква да е снимка, а нейна. Винаги я носеше със себе си и я държеше до сърцето си. Загледа се в нея, след секунди цялата снимка беше мокра от сълзите му. Погледна небето погледна и снимката още миг на лек размисъл и той скочи. Изгасна искрата живот в това още момче, но огъня на любовта още гореше силно, дори може би по-силно и от преди във вече спрялото да тупти сърце. Една дълга агония!

Любов


Любовта това е несъмнено най-прекрасното чувство което може да обземе сърцето ти. Любовта това е радостта, страстта, желанието за живот, но същевременно и болката която те кара да умреш. Какво е истинска любов, как се измерва тя? Всеки би казал, че се измерва с времето което си бил с любимия, целувките и всяка прегръдка, но не истинската любов се измерва с моментите когато си плакал като малко дете за любимия, с моментите когато си стоял умълчан с тъгата и болката в сърцето, че твоята половинка сега е далеч от теб, с всяка мисъл която е летяла към сърцето на любимия когато сте били разделени. Любовта се измерва с болката и най-често разбираме колко е била голямо любовта когато вече всичко е свършило, когато болката ни изяжда от вътре, когато не намираме смисъл да живеем. Хората са казали „Любовта е като песен, но всяка песен си има край!” така е те са прави всяка песен си има край, но въпреки това ти не спираш да и се наслаждаваш и да я слушаш отново и отново никога няма да спреш, с любовта е същото. Всеки човек е мазохист, всеки иска да усети любовта въпреки,че знае каква болка го очаква. Но не грешката не е да се влюбиш, грешката идва след това когато гаснеш по вече отлетялото минало. Всяка мисъл, всяка сълза това е болката за вече изгубения любим, но не спираш да мислиш за него това те убива, но единствено тази болка ти дава сили да живееш. Не е трудно да обикнеш някого, трудното е да го намразиш. Всеки скандал, между двама влюбени не е израз на агресия или показ, че всичко е свършило, всеки скандал е израза на любовта ти към другия и болката която той ти е причинил, затова и повечето любовни истории завършват със скандал. Не ни ли ограбва любовта, ограбва ни разбира се всеки път когато се влюбиш, тя отнема една част от сърцето ти и то полита високо в небесата и никога, никога не се връща обратно при теб. На негова място излиза нова част, след което тя отново бива открадвана и така постоянно. Блажена е тази кражба и нещастен може да бъде този, който не е бил ограбван по този начин от любовта. В живота има два бляна, два страха – единия е да намериш любовта си, другия е да я изгубиш. Любов това е дума проста, любов това е много, любов това е всичко!


ПС:Писани са с много желание и до сега почти навсякъде където за излезли за се харесали, дано и на вас ви харесат!

Прочетох ги . Някои ми се струва че и на друго място съм чела.Или поне нещо подобно. Имаше смърт ...за хора които видимата възраст са 14-15 год. е малко кофти да прочетеш такова нещо. Чисто, кристално излято като текст от сърцето на младеж. Много силно, на моменти действията стигат и до глупост , защото такава е любовта на 14-15.
Някои са доста показателни какво трябва да се прави в дадени моменти и кога е добре да не се поддаваме на емоцията.

_________________
Живот като на Кино!
Шампанско, червени рози, вечери, разходки ...