Утре се навършват 133год. от обесването на Васил Левски.
1873 г.
Край София е обесен Васил Левски. Васил Иванов Кунчев (Левски) наричан още Дякона или Апостола, е роден в град Карлово на 18 юли 1837 г. Учи в родния си град, а след това в Стара Загора. През 1858 г., с помощта на вуйчо си Василий, Левски приема монашество под името Игнатий, а година по-късно става дякон. На 3 март 1862 г., под влияние на идеите на Г. С. Раковски, Васил Кунчев заминава за Сърбия и постъпва в Първа българска легия в Белград, като участва в сраженията за Белградската крепост. В този период получава прозвището Левски, заради проявената храброст и ловкост.След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода.
През 1863 г. се прехвърля в Румъния, но след кратък престой се завръща в България. От 1864 до 1866 г. учителства в с. Войнягово и организира "патриотични дружини" за бъдещото въстание. През 1867 г. Левски е знаменосец на четата на Панайот Хитов, следващата година заедно с него се връща в Сърбия и постъпва във Втора легия. След разпускането й прави опит да премине в България с чета, но е заловен от сърбите и затворен в Зайчар. Така неуспехът на четническата тактика го довежда до идеята, че изходът на национално -освободителната борба е в пренасяне на нейния център в България. Идеята му се състой в изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в центрове българската революция. Тази идея той изразява най-напред в едно писмо до Панайот Хитов, а след това я прави достояние и на други дейци от българската революционна емиграция в Румъния. В резултат на 11 декември 1868 г.и на 1 май 1869 г. Левски предприема две обиколки из страната. За първата си обиколка той получил известна материална подкрепа от Българското общество в Букурещ, а за втората бил подпомогнат от либералната група "Млада България", която го снабдила и със специална прокламация на български и турски език, издадена от името на "Привременно правителство в Балкана". На 26 август се завръща в Букурещ, за да участва в създаването на БРЦК, но тъй като идеите му не са приети от революционерите в Румъния на 26 май 1870 г. Левски напуска Букурещ и се завръща в България с цел да организира и изгради мрежа от революционни комитети. Успява да привлече за свои помощници редица революционни дейци като Хр. Иванов-Големия, Т. Пеев, С. Младенов, отец Матей Преображенски (Миткалото), Ив. Драсов, Ив. Атанасов-Арабаджията и др. Функциите на централен комитет или т. нар. Привременно правителство възлага на Ловешкия комитет. За връзка с емиграцията в Турну Мъгуреле е създадено задгранично представителство на ВРО. Успехите на Левски в изграждането на революционната организация променят отношението на Българския революционен централен комитет в Букурещ към него. През 1871 г. от Румъния са му изпратени като помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи. С изградената вътре в страната революционна организация Левски застанал изцяло в подкрепа на Любен Каравелов и неговата борба против привържениците на либералното течение в БРЦК. През втората половина на 1871 г. той изработил проектопрограма и проектоустав на БРЦК и ги изпратил до революционните комитети за обсъждане и мнение. По негова инициатива в края на април и началото на май 1872 г.в Букурещ било свикано първото Общо събрание на БРЦК, на което Левски получава и специално пълномощие за действие в българските земи. Възгледите на Апостола за изграждане на ВРО и нейните задачи са изложени в изработената от него "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" (1871 г.). В уводната и част е формулирана целта на организацията: "С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв (са) откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кесаджии и еничари и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и прaвата свобода, а турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и др. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи." За всяко отклонение от тази цел "Наредата" предвиждала смъртно наказание. Останалите и параграфи се отнасят до организационната структура на ВРО, правата и задълженията на революционните дейци и наказанията за извършените от тях провинения.След като получава пълномощието от БРЦК. Васил Левски се завръща в България и продължава по-нататъшното изграждане на ВРО. Основава нови комитети не само в Северна, но и в Южна България, включително и в Македония. Точно когато дейността му достига своя най-голям размах на 22 септември 1872 г. в Арабаконашкия проход (дн. Ботевградски проход), Средна Стара планина, въпреки забраната от негова страна, е ограбена турска пощенска кола. Акцията е организирана от Общи, взети са 125 000 гроша, които трябвало да бъдат използвани за нуждите на Вътрешната революционна организация. В отговор турските власти предприемат масови арести на населението в този край, задържани са и голям брой членове на революционните комитети в Тетевен, Орхание (дн. Ботевград), Етрополе, Ловеч и близките край тях села. Действията на турските власти са улеснени до голяма степен от признанията, които прави Димитър Общи след залавяне му. Благодарение на тях властта попада и по следите на В. Левски. За да бъде предпазена от пълно унищожение ВРО, БРЦК иска от Апостола да вдигне въстание в България. Той обаче отказва, тъй като въпреки постигнатите успехи смята, че подготовката за въстание не е достатъчна.. С риск на живота си Пазарджик Левски се отправил към Ловеч, за да може да прибере и запази архивите на организацията. След това има намерение да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. пристига в Къкринското ханче, откъдето възнамерява да тръгне за Търново и Букурещ. При пътуването от Ловеч до Къкрина е придружаван от Никола Цветков.
На 27 декември 1872 г. Левски е заловен от турските власти. Първоначално е отведен за разследване в Търново, а след това е изправен пред специален съд в София. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на ВРО върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. На 7 януари е организирана очна ставка с Димитър Общи и Атанас Попхинов. На следващия ден за одобрение специалната комисия изпраща до великия везир в Цариград присъдата на членовете на Революционния комитет в с. Голям извор, Тетевенско, участвали в обира при Арабаконак.
В края на януари и началото на февруари група комитетски дейци от Чирпанско и Старозагорско замислят план за освобождаването на Васил Левски. Под ръководството на Атанас Узунов се подготвя чета, която трябва да спре влака за Одрин и да освободи Левски. Замисълът не довежда до съществен резултат.
Левски е осъден на смърт чрез обесване. Със специална султанска заповед на Абдул Азис смъртната присъда на Апостола е потвърдена.
Васил Левски се налага като лидер на ВРО, идеолог, организатор и ръководител на българското национално- освободително движение. Далновиден и талантлив организатор, той обобщава опита на революционното движение до този момент и пръв достига до съзнанието за необходимостта от предварителна подготовка чрез създаването на революционни комитети и пренасяне на центъра на организирането на националната революция в българските земи. Убеден демократ,
Левски вярвал в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото "който ни освободи, той ще ни зароби". Проповядва идеята за "свята и чиста република", за общество и държава, в която всички "да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът - в България, Тракия, Македония".
На зловещия 19 февруари от въжето бе задушен човекът, който събуди духа на един поробен народ, който му вдъхна воля в неволята. На този зимен ден дори слънце да грее, мраз сковава сърцето на майка България. И още по-зъл, и още по-сковаващ е този мраз именно днес, когато многострадалната родина е пред пропаст. Защото - о, как да изрека тези слова - издайникът на Левски бе българин. Защото и днес родни братя предават завета на Левски! Но... млъкни, сърце! И се вслушай. На едни народи Бог раздаде богати земи и могъщи царства, на други даде лека историческа съдба. На нас не ни даде нито едното, нито другото. На нас Бог даде повече от всичко това. Той ни даде Левски - с изключителното му лично присъствие, като несравнима с никой друг нравствена величина, с безкрайната му честност, кристална чистота и велика човещина. Богатствата свършват, царствата изчезват - историята остава. И Левски ни остана! Стои той - ето го на високото над Ловеч - една питанка и един отговор на вечни, национални, най-страшни и горди въпроси, на които всеки народ отговаря, вървейки по своя исторически път. Когато се наклоним на една страна, да ни изправи; когато сбъркаме посоката, както неведнъж я бъркахме, да ни насочи накъде! Когато умора и нещастие натисне душите ни, изправени пред него да се възземем. Когато мисъл за предателство мине през нечия глава, когато пазарлък за България се зачене, той да ни опомни.
Стои той пред нас и колкото повече годините ни отдалечеват от него, толкова той ни придърпва към себе си. И пак иде въпросът - с какво по-напред? Историците търсят в него образци на революционни добродетели, етиците - морално съвършенство, писателите - обаятелната линост. Всяка наука, всеки занаят и всяко време искат да направят Левски свой, а той си остана неприспособяем, крепост, в която никое друго време и никоя друга личност не се беше барикадирала така непревземаемо като същина на българската националност.
И ако не беше роден в едно малко градче на Балканите, а в някоя от големите държави - Англия, Франция, Америка или Русия, неговият портрет и име щяха да бъдат ако не по-напред, то във всеки случай в първата десетка на най-доброто, което сумарно човечеството е дало. Няма епоха, която да не иска да му издигне паметник, защото като му издигат паметници всяка власт и всяко време се опитват колкото да се оневинят за онова, което са сторили на България, толкова и да се присламчат до Левски. Всяко време искаше да си го присвои. Левски никому не се даде. Той не стана ничий и не се записа в никоя партия. Освен в оная вечна партия, наречена България, на която бе обрекъл живота си и заради която увисна на въжето.
За Левски са изпети много песни, изприказвани са много думи - от поетични по-поетични. Нито един поет Левски в слово не събра, нито една песен не стана като за него. Не влезе в кадър, не се оплете в стих.
Той беше неуловим не само за турците. Левски си остава неуловим и за самите нас. Най-великата загадка, най-трудната, най-небяснимата за днес. Малцина знаят, че Левски прекара години наред в скитане и правене на свободна България с една незатворена рана. Тогава нямаше мерцедеси, нито резиденции за почивка, нито правителствена болница. Неговите резиденции бяха бедните къщи на Ловеч, Троян, Ново село, Търново, Русе. Мерцедесите му бяха купени оттук-оттам коне, продадени от подир след като извърви пътя си. Правителствена болница му бяха илачите, билките и търпението, с което стопаните, у които нощуваше, го даряваха. Но той не спря, не се уплаши, не се предаде - нито на болестта, нито на преследвачите си.
Може ли днес да си представим тази сила на духа, тази страшна воля, с която, ако решим да се сравняваме, червенина ще покрие и ноктите ни? В друго време живеем, ще каже някой. И друго, и не. Защото има вечни отговорности пред народа, защото има вечни истини пред съдбата, защото има вечни потреби на отечеството. Изчезнат ли те, изгубим ли ги в битка за власт, за партизанлък, за постове и сметки - отишло ни е отечеството!
http://www.velingrad.com