Бергон интернет и телевизия

Официален форум
Дата и час: 19 Ное 2018 01:20

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Правила на форума





Напиши нова тема Отговори на тема  [ 49 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща
Автор Съобщение
 Заглавие: Урок по история !
МнениеПубликувано на: 27 Яну 2007 17:46 
Offline
Търсач

Регистриран на: 25 Яну 2007 20:12
Мнения: 52
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
" И ВСЕ ПАК БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРЕБЪДЕ ..."

портал за българска история

Старият Български Химн - Шуми Марица
Химн на Република България
Априлското Въстание - Падането На Перущица
Опълченците Разбиват Вейсел Паша
1915 - България Разбива Сърбия С Блицкриг
[url=http://vbox7.com/play:5c909afc]България Си Връща Отнетите Територи
[/url]
Кървавата Коледа
Подвигът На Капитан Списаревски
Димитър Списаревски Роден в Добрич !


Цитат:
Българската история
Нашето превъзходство се доказва и от древната ни история.

Докато другите народи са били на едно кроманьонско и неандерталско ниво на развитие ние сме създавали велики култури и цивилизации по всички континенти. Колкото и да са брутални опитите за покриване на нашата история, фактите са си факти и понякога те изскачат от завесата.

Може да се говори за българите като за единствения народ-създател на човешката цивилизация. Повечето други народи са само носители на цивилизация, но има и такива, които са рушители на цивилизацията.

Великите сили трудно могат да преглътнат горчивата истина за българското превъзходство и по всякакъв начин се опитват да фалшифицират историята и да скрият фактите за великият български етнос, който цивилизова дивите пещерняци и ги научи на всички достижения на българите. Огромни са заслугите на САЩ за манипулиране на човечеството. Милиарди долари са похарчени от американското правителство за налагане на тезата за извънземният произход на човешката цивилизация. Хиляди американски "научнопопулярни" филми ни убеждават в налудничави теории за зелени човечета, покушения, имплантанти и тем подобни щуротии. Истината е, че не някакви си извънземни са създателите на човешката цивилизация на Земята, а това е дело на българската раса. Нито едно човешко достижение не е привнесено от космоса, а е дело на българският интелект. Едни от тях са писмеността(най-древните данни за писменост са на територията на България), колелото(най-старото е в пловдивския музей), обработката на метал(до Варна е открито златно съкровище, което е ценно не само поради факта, че е най-старо, но и като доказателство за съществуването на българска цивилизация десетки хилядолетия преди изработването му)


Цитат:
Българската толерантност
Може да се поразровите в историята на българите от най-древни времена до днес и ще разберете, че ние сме един от малкото народи, който не познава робовладелчеството и експлоатацията. Ние НИКОГА не сме имали роби ! Пленените чужди войници във войните не са били нито истезавани и убивани, нито поробвани а са били пускани на свобода. Но пленниците са били удивени от българите и вместо да се върнат по родните си места най-често са предпочитали да остават да живеят при тех. Това е уникално и го е нямало в нито един друг народ или племе.
"Демократични" страни като древна Елада и САЩ не могат да се похвалят със същото. Американците до скоро имаха роби и се отнасяха с тях като с животни.


Цитат:
Интелектуалното превъзходство на българите
Данните получени от краниометричните изследвания доказват по категоричен начин, че физическите параметри на мозъка на българите са най-високи. Това са факти потвърждаващи отдавна известната истина за превъзходството на българският ум. Всички тестове за интелигентност, всички български гении на науката десетилетия наред са пораждали изумление у другите народи но изследванията на българският мозък вече доказват това и научно.

Има ли народ в който при такива мизерни условия на образователната система да има толкова много свръхинтелигентни хора. По големина на отделяни средства от бюджета за образование и по заплати на преподавателите България е на едно от последните места, но по резултати българските математици, информатици и др. винаги заемат първите места на международни състезания. Погледнете изобретенията създадени от българските учени !!!

Ако сметнете населението на страната, парите отделяни за образование и за наука, и резултатите постигнати от българите в различни научни сфери ще се получи един коефициент който може да се сравни с всяка друга страна на земята. Резултатите ще са сензационно високи в наша полза.


samo tova mojah da namerq ... ako iskate moje da postvate istoricheski materqli mislq che trqbva da se gordeem s vsi4ko tova izpisano gore i pokazano v klipovete ;)


Последна промяна Skrewdriver на 27 Яну 2007 18:22, променена общо 2 пъти

Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 27 Яну 2007 17:48 
Offline
Не мога да се спра
Аватар

Регистриран на: 05 Яну 2006 17:55
Мнения: 1208
Местоположение: Somewhere
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
mnogo e dobro :)

_________________
Sometimes we search for one thing but we discover another.Even though i find out something very important about myself... I'm awesome


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 00:42 
Offline
A.C.A.B.

Регистриран на: 06 Фев 2006 18:52
Мнения: 1090
Години: 25

Местоположение: стадион "Дружба"
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
Corey написа:
mnogo e dobro :)


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 00:48 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 29 Дек 2004 21:19
Мнения: 535
Местоположение: При Шопити ....
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
България при Хан Аспарух и Хан Тервел
http://freeftp.bergon.net/rack3/users/I ... %f3%f5.bmp

КАН АСПАРУХ
/680-700/
Третият син на кан Кубрат. Годината на раждането му е неизвестна. Според някои изследователи името му има тюркски произход и трябва да се тълкува като "другар вълк" или "сокол". По-убедителни са теориите, според които името е по произход аланско и е звучало буквално Аспар-хрук. Предлагат се и различни варианти на тълкуване, като се изхожда от убеждението, че става дума за сложно, двусъставно име. Първата му част - "аспа", означава кон. Това кара някои да превеждат името като Конникът. Други отчитат значението и на втората съставка ("рух", "рук") и го тълкуват като "бял кон" или "Белия конник". Според славянската транскрипция името на първия български владетел се изговаряло като Исперих, а от XI век е засвидетелствувана формата Испор. В друг вариант с записано това име в т. нар. Именник на българските канове - освен формата Исперих там се среща и Есперих (Есперерих). Различните транскрипции трябва да се обяснят с обстоятелството, че в езика на прабългарите началният вокал на името се изговарял като иещо средно между "а", "и", "е". В зависимост от това в едни случаи името е записано като Аспарух, в други - Исперих, а в трети - Есперих. Най-близо до първообраза е формата Аспарух, която е наложена в историографията ни.
Името на Аспарух се споменава за първи път по повод на събитията около смъртта на кан Кубрат (около 660 г.) и разпадането на "Стара Велика България". Византийските историци са записали напътствените думи, които старият кан отправил към синовете си: "по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ". Само след три години съветът бил забравен и синовете на Кубрат поели в различни посоки.
Начело на племето оногундури (от което произхождал и владетелският род) Аспарух потеглил на запад. Отстъпвайки под ударите на хазарите, той преминал реките Днепър и Днестър и се установил в т. нар. Онглос - обширна "местност; "бидейки отпред блатиста, а от другите страни обградена като венец от реките, тя давала голяма сигурност срещу неприятеля". Тайнственият Онглос, в който се поселил Аспарух с подвластния му народ, трябва да се , търси оттатък Дунав, в днешна Бесарабия; от север го обграждали реките Серет и Прут. Установяването на прабългарите по тези места е станало в началото на 60-те години на VII век - по всяка вероятност със съгласието на византийските власти.
Доскоро се приемаше, че Аспарух имал под знамената си 10000 въоръжени мъже. Тази цифра се изчисляваше приблизително - за основа се вземаше сведението на византийския хронист Теофан "за отслабения от раздялата народ" и известието, че племето на аварите, което било родствено на прабългарите, наброявало 30 000 бойци. И тъй като народът на прабългарите се разделил на три, излизаше, че всеки от Кубратовите синове предвождал 10000 мъже, годни да носят оръжие. Напоследък тази цифра се посреща със съмнение - все повече се налага мнението (то се подкрепя от археологически данни), че Аспарух дошъл на Балканите начело на многоброен народ, числеността на който била неколкостотин хиляди човека.
Десетина години отношенията с Византия били мирни - изворите не са отбелязали стълкновения между ромеи и прабългари. Положението се променило чувствително, когато Константинопол бил обсаден от арабите 674-678 г. Войната с арабите се водела с голямо ожесточение и Византия не разполагала с възможности да защищава северните си граници. От това се възползувал Аспарух - той подложил на непрекъснати нападения "близките до Дунава земи", т. е. областта на днешна Добруджа и близките черноморски пристанища. Едва след разгромяването на арабската флота (с помощта на т. нар. гръцки огън) и деблокирането на Константинопол император Константин IV се заел да възстанови положението по североизточната граница. На тези земи империята отдавала голямо значение - те представлявали плацдарм за бъдещото й проникване в Мизия и покоряването на живеещите там славянски племена.
През пролетта на 680 г. Константин IV събрал голяма армия и заповядал "всички византийски отряди да преминат в Тракия". Ударът по суша бил съчетан с действията на византийския флот, който пренесъл императорската конница при Онгъла. Обстоятелството, че лично императорът възглавил кампанията, свидетелствува за опасността, която представлявали прабългарите, и за важността на северния боен театър.
Последвалите събития са описани набързо и крайно преднамерено от византийските историци. Доста тъмният им разказ цели да прикрие истината около катастрофата на императорската армия. Те твърдят, че "гъстите и многобройни редици" на византийската армия вселили смут сред прабългарите и те избягали в укрепленията си. Цели три дни Константин IV прекарал в бездействие, а на четвъртия лен отплавал за Месемврия. Когато коментират последиците от злополучното му решение, византийските историци твърдят, че сред конницата се разпространили тревожни слухове за бягството на императора, които довели до паника в ромейските редици и "конницата се отдала на бягство без никой да я преследва". Трудно е да повярваме, че един само слух е довел до бягството на византийската армия - истинската причина ще е поражението, което им е нанесъл Аспарух. Преди отпътуването си Константин IV приканил стратезите да дадат решително сражение на прабългарите.
Резултатът от сражението е известен - византийската армия ударила на бяг и претърпяла пълно поражение. Прабългарите преследвали отстъпващия противник и "повечето погубили с меч, а мнозина наранили". После преминали Дунав, установили се в територията на днешна Добруджа и влезли в договорни отношения с живеещите в Мизия славянски племена. На базата на съюза между двата народа била изградена и българската държава - всяка племенна група запазила своята самостоятелност и самоуправление - лятото на 680 г.
Изворите не са записали името на Аспарух в описаните no-горе събития, но няма съмнение, че както знаменитата победа при Онгъла, така и образуването на държавата, трябва да свържем с неговата личност. Впрочем това е подчертано изрично в т. нар. Именник на българските канове - там е отбелязано, че Аспарух предвождал своя народ при "идването му отсам Дунава", а начело на новото "княжение" застанал прабългарският вожд. Кан Аспарух използувал времето до края на 680 г. за организирането на държавния апарат - изградени били управленските институции и се пристъпило към укрепяването на границата: с тази цел славянските племена били преселени на юг и запад.
През пролетта на 681 г. прабългарите, вече в съюз със славяните, подновили нападенията си срещу византийските градове и крепости и пренесли театъра на бойните действия в Тракия. В невъзможност да им се противопостави, император Константин IV "сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък, за срам на ромеите". Чудно било - коментира събитието византийският хронист Теофан - този (т. е. императорът), "който направил свои данъкоплатци всички, на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ".
Мирният договор бил сключен през лятото на 681 г., най-късно през месец август. С този акт Византия санкционирала едно незапомнено поражение и за пръв път признала възникването на една нова държава в "богохронимите" си граници. Към това време се отнася и сведението на един арменски извор, че "Аспарух прогонил аварите на запад". Известно е, че през VII век Аварският хаганат държал в подчинение земите по средния и долния Дунав. Успешната война на кан Аспарух и изтласкването на аварите на запад се тълкува като указание, че границата между българи и авари била установена на река Тимок. До смъртта на император Константин IV (685) Аспарух спазвал мирния договор с Византия. Мирните отношения продължили до 689 г., когато император Юстиниан II преминал с отрядите си в Тракия "с намерението да оплени българите и славиниите". Целта на похода била да се подчинят независимите славянски племена около Солун. Когато победоносната византийска армия се завръщала в Цариград, Аспарух причакал ромеите в "теснините на клисурата" (някъде в източната част на Беломорието) и им нанесъл тежко поражение: "голяма част от тях били избити и много били ранени". Последното събитие, свързано с името на Аспарух, е походът му срещу хазарите - един български летопис от XI век съобщава, че в тази война "цар Испор бил погубен от измаилтяните на Дунава". Смъртта на първия български владетел се отнася към 700 г.
В посочения no-горе летопис се твърди, че в детството си кан Аспарух "бил детище, носено в кошница три години". Езикът на първоизвора е твърде неясен, но няма съмнение, че разказът е подхранен от съществуващите предания за съдбата на първия български кан. Легендата за подхвърленото дете (което плува в кошница по реката и е спасено в резултат на щастливи обстоятелства) е стара, колкото света. Записана е още в Библията (случая с Мойсей), разказва се и по повод на Ромул и Рем, основателите на Рим. Легендата за съдбата на Аспарух не представлява някакво изключение: още при раждането си той бил "детище" (т. е. юнак), чиито подвизи били предопределени сякаш от самата съдба. Героите на подобни легенди са почти винаги създатели на едно велико начало. За българите то било образуването на държавата им: по "божие внушение" пророк Исай им посочил пътя към новата родина, а "божият избраник" Аспарух започнал живота си със знамения, които трябвало да станат паметни. Легендата е свидетелство както за възхищението на българите към личността на Аспарух, така и за преклонението пред великото му дело. В същия летопис името на кан Аспарух се свързва и с други знаменателни събития: "този цар създаде велики градове - на Дунава Дръстър град, той създаде и велик презид от Дунава до морето, той създаде и Плюска град". През средновековието било обичайно делата на един владетел да се измерват най-вече със спомена на построените градове, т. е. със съзидателното начало. Не случайно летописецът свързва името на кан Аспарух с построяването на Плюска град - първата българска столица Плиска. Както свидетелствува името й (плоско, равно място), селището възникнало още при славяните, но създаването на укрепения лагер при Плиска и обявяването му за столица на българската държава било дело на Аспарух.
---------------------------------------------------------------------
КАН ТЕРВЕЛ
/700-721/
Годината на раждането му е неизвестна. Според изричното указание на Именника Тервел бил от рода Дуло. На това основание се приема за син на Аспарух и негов непосредствен приемник.
Първите сведения за Тервел са едва от 704 г. във връзка със съдбата на низвергнатия византийски император Юстиниан II. Прозвището Ринотмет (безносия) било прикачено към името на Юстиниан II след 695 г., когато бил свален от престола и носът му бил отрязан по заповед на новия император. След близо 10-годишно изгнание в Херсон (на Кримския полуостров) Юстиниан сполучил да избяга и пристигнал с кораб при устието на Дунав. Оттам изпратил някой си Стефан до "Тервел, господаря на България" - екс-императорът искал помощна "да завладее царството на прадедите си", като в замяна обещавал на Тервел приятелството си, преголеми дарове и единствената си дъщеря за негова жена. Без колебание Тервел взел страната на сваления император разменени били клетвени обещания и Юстиниан II пристигнал в България, посрещнат с "голяма почит". Надписите около Мадарския конник свидетелствуват, че Юстиниан II се помъчил да привлече в акцията и "чичовците" на Тервел - т. е. Куберовите прабългари от Македония. Преговорите с тях се провалили, тъй като македонските прабългари "не повярвали на носо-отрязания император".
През 705 г. с голяма войска от прабългари и славяни ( според някои източници тя наброявала 15000 човека) Тервел се отправил към Константинопол и се установил на стан пред т. нар. Харсийска врата, от която се излизало на Одринския път. Цели три дни Юстиниан II водел преговори със столичните жители, но в замяна на обещанията си получавал оскърбления и подигравки. На четвъртия ден той успял да проникне в Константинопол (през водопровода), превзел града и наложил на противниците си жестоки наказания. Войските на кан Тервел продължили да стануват пред столичните стени, за да напомнят на Юстиниан II за задълженията, поети пред българския владетел. Щастливият победител не закъснял да се отблагодари за оказаната му помощ - той се отнесъл "извънредно любезно с владетеля на българите". Тервел бил приет тържествено в императорския дворец, където бил увенчан с кесарска корона, а раменете му били покрити с императорска хламида. След това двамата владетели седнали на специално изработени за целта тронове, от които приели парада на възторжените си войски.
Съвременните историци твърдят, че с това не се изчерпили задълженията, които навремето Юстиниан II поел към Тервел, но те се задоволяват да отбележат, че българският владетел получил "много дарове". Повече подробности дава един византийски сборник от Х век (Свидас): "При император Юстиниан Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан, и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който управлявал коня си, и слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина, натрупвал копринени дрехи. Като напълвал кесии със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро."
Сведенията около тържествата по повод "кесарското венчаване" на Тервел приключват с кратката бележка на анонимен византийски автор от XIV век, който описва една прочута базилика в Константинопол: тя се намирала близо до църквата "Света София", била украсена със статуи и се наричала златна, тъй като покривът й бил позлатен. Но забележителностите й не свършвали дотук - дори през XIV век се помнело, че "от тази базилика Тервел говорил
на народа". Съобщението е много лаконично, но дава да се разбере, че тържествата около повторното коронясване на Юстиниан II и обличането на Тервел с кесарска власт били съпроводени от речи, както препоръчвал византийският дворцов церемониал. Можем да гадаем за смисъла на речта, произнесена от Тервел, но в нея вероятно са прозвучали уверения за мир и приятелство и благодарност към императора за проявената щедрост. Списъкът на придобивките от кампанията през 705 г. приключва с териториалното разширение на юг от Стара планина - Тервел получил областта Загоре, т. с. земите между Сливен, Ямбол и Черно море.
Минали три години и мирът между България и Византия бил нарушен. Остават неизвестни причините, които накарали Юстиниан II да започне война срещу Тервел - може би императорът сметнал, че е дошло времето да отнеме от българина със сила онова, което според него Тервел получил в резултат на щастливи обстоятелства. През 708 г. конните отряди преминали в Тракия, а византийският флот дебаркирал при Анхиало (Поморие). Юстиниан II бил сигурен в успеха - даже не взел мерки за укрепяването на лагера, а армията
му се разположила на стан в полето пред Анхиало. Скритите сред близките планински вериги български войски видели, че императорската армия се пръснала да събира фураж, а от императорската шатра идвали една след друга все "по-глупави разпоредби". Без да се колебае, Тервел нападнал неочаквано - българите "се нахвърлили като зверове и унищожили ромейското стадо, като взели много пленници, коне и оръжие освен убитите". С малцина от оцелелите императорът побягнал в крепостта. Българите "дебнали останалия в Анхиало Юстиниан II три дни". Осъзнал безизходността на_положението си, Юстиниан II "пръв прерязал "жилите на коня си и заповядал на останалите да направят същото, качил се през нощта на корабите, отплавал тайно и пристигнал в столицата със срам". За да признае поражението, императорът заповядал "да се поставят трофеи на стените" на Анхиало. Какви били тези "трофеи" е неизвестно, но няма съмнение, че са изглеждали като знаме на пълния неуспех, един вид признание за катастрофата, и по чудесен начин украсили триумфа на кан Тервел.
През 711 г. Юстиниан II изпаднал отново в критично положение - армията му се разбунтувала й обявила за император военачалника Филипик Вардан. Юстиниан II и този път се обърнал за помощ към Тервел, като го "склонил да му помогне". Изглежда, че българският владетел престанал да вярва в щастливата звезда на Юстиниан П, тъй като му изпратил войска, която наброявала само 3000 души. С този отряд Юстиниан II преминал в Мала Азия (в областта Витиния), но скоро събитията взели драматична насока - Филипик Вардан влязъл в столицата и бил признат за император. Военачалникът му Илия привлякъл на своя страна приближените на Юстиниан II, а на българите обещал да осигури свободен достъп на север. Юстиниан II бил обезглавен, а българският отряд се завърнал безпрепятствено в родината. Междувременно събитията в Константинопол набирали скорост - за две години там се сменили трима императори. Кан Тервел се възползувал от това и през 712 г. тежковъоръжена българска войска проникнала дълбоко във византийска територия. Българите се появили на самия Босфор за ужас на столичното население, което било излязло по тези места на разходка и развлечение: "богатите сватби и пищните угощения" били прекъснати, а българите взели голяма плячка от сребърни съдове. След това те стигнали и до самите "Златни врати" на Константинопол, оплячкосали цяла Тракия и се завърнали победоносно на север.
Неустойчивостта на Византия и безнаказаността, с която кан Тервел се разпореждал в империята, принудили византийския император Теодосий III (715-717) да започне преговори за мир. Договорът бил сключен през 716 г. и имал четири клаузи:
1) Границата между двете държави трябвало да минава по
т. нар. Милеони в Тракия;
2) България трябвало да получава ежегодно златоткани дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато;
3) Двете държави трябвало взаимно да си предават политическите бегълци;
4) Стоките, които преминавали през границата, трябвало да са снабдени с пломби и печати, в противен случай се конфискували.
Няма съмнение, че договорът от 716 г. представлявал за Тервел една голяма победа - с него Византия не само признала старите му териториални придобивки (областта Загоре), но му отстъпила и нови територии: границата преминавала някъде при Странджа. От не по-малко значение бил годишният данък от пурпурни одежди и червени кожи, които се изчислявали на 30 литри злато, т. е. на стойността на около 22 000 златни номизми. Червеният цвят бил запазеният цвят за византийския император и неговото семейство. Към него най-пламенно се домогвали съседните владетели, които високо ценели пурпурните одежди. Технологията на производството им представлявала държавен монопол и била пазена в дълбока тайна. За Византия те представлявали най-"твърдата валута", с която купувала приятели и съюзници. По силата на договора от 716 г. Тервел получавал всяка година голямо количество златоткани материи и червени кожи, т. е. не само гардеробът му, но и престижът му се изравнявал с този на византийския император. Теодосий III държал най-вече за изпълнението на третата точка от договора, която предвиждала предаването на политическите бегълци; той имал предвид горчивия опит на предшествениците си, тъй като на два пъти съдбата на византийския престол била в ръцете на кан Тервел.
Последната точка от договора уреждала търговските взаимоотношения - след дълго прекъсване търговският обмен между Изтока и Запада бил възстановен и кан Тервел поел задължението да осигури транзита на стоките между двата континента. С тези клаузи не се изчерпвали задълженията, поети от страна на кан Тервел и Теодосий III - вероятно е имало и други (премълчани от византийските историци), които предвиждали взаимопомощ в случай на опасност. Това станало и причина войските на кан Тервел да се появят отново в околностите на Константинопол, обсаден от арабите през август 717 г. Още в началото на обсадата българите се явили в тила на противника и голяма част от вражеската войска била унищожена. Опасността за арабите била толкова голяма, че се наложило сухопътната им армия да обгради лагера си с два окопа - единият срещу Константинопол, а другият срещу българите. В тази война арабите проявили изключителна упоритост въпреки неблагоприятните климатични условия - зимата била незапомнена, цели 100 дни земята била покрита със сняг. През лятото на 718 г. арабите дали решително сражение българите, но претърпели поражение - изворите не са единодушни само числото на убитите арабски войници - то варира от 20 000 до 32 000.
През 717-718 г. кан Тервел изпълнил задълженията си, произтичащи от договора му с Византия. Но заедно с победите нараствало и самочувствието му, което за трети път го довело пред стените на Константинопол - пак по повод междуособиците във Византия. Сваленият византийски император Анастасий II привлякъл на своя страна част от аристокрацията и организирал заговор за свалянето на император Лъв III Исавър. Привържениците на Анастасий II го посъветвали да потърси помощта на българския кан Тервел - изборът бил продиктуван най-вече от мощта на българския владетел и авторитета му на човек, способен да доведе до успешен край всяко начинание. Тервел не се поколебал нито за момент: той приел Анастасий II, обещал му помощ, "дал му войска и петдесет кентинария злато" (един кентинарий се равнявал на 7200 номизми), т. е. Тервел подпомогнал претендента за византийския престол с огромната сума от 360 000 златни монети. Начело на българските войски узурпаторът се отправил срещу Константинопол, но акцията му излязла неуспешна, тъй като столичните жители отказали да го пуснат в града. Междувременно Лъв III изпратил писмо до Тервел, като го заклевал да спазва договорите, да предпочете мира пред войната и да предаде заговорниците. Подействували не толкова укорите и заплахите, колкото фактът, че Анастасий бил изоставен от привържениците си. Кан Тервел скъсал връзките си с узурпатора и изтеглил войските си. За да потвърди "лоялността" си към договорите, Тервел изпратил на Лъв III много от заговорниците, които избягали в Плиска.
С това се изчерпват свидетелствата за кан Тервел. Според Именника на българските канове той управлявал 21 години, следователно смъртта му трябва да се отнесе към 721 г.
През 1972 г. бе публикуван оловен печат с надпис на гръцки език, който гласи: "Богородице, помагай на кесаря Тервел." На лицевата страна на печата личи допоясно изображение на владетел, с дълги, спускащи се до раменете коси и островърха брада. Макар и схематично, изображението внушава представата за сравнително млад човек, който е в разцвета на силите си. Облечен е с ризница, има шлем на главата, в дясната си ръка държи копие, а в лявата - полукръгъл щит, върху който е изобразен конник, устремен срещу паднал на земята противник.
Няма съмнение, че печатът е на българския кан Тервел - отсичането му трябва да се отнесе след 705 г., когато българският владетел получил титлата кесар. Във византийския императорски двор тази титла стояла на второ място след императорската и била запазена за престолонаследника. Само веднъж (в случая с Тервел) кесарската титла била отстъпена на чуждестранен владетел - друг подобен случай няма.
Съвременниците преценявали събитията от 705 г. като незапомнен триумф на кан Тервел. Това е подсказано и в неговия печат: конникът, който връхлита срещу повален на земята противник, символично изобразява тържествуващия кан Тервел над падналия в краката му император Юстиниан II. Няма никакво съмнение, че същата идея е вложена и в релефа на Мадарския конник - там триумфиращият Тервел пронизва с копието си лъв, който символизира унизената и победена Византийска империя. В този монументален паметник идеята за победата на кан Тервел намира внушителната си реализация.

Хан Крум

http://freeftp.bergon.net/rack3/users/I ... %f3%ec.bmp

КАН КРУМ
/802-814/
Според едно късно свидетелство от Х век Крум произхождал от онези прабългари, които след разпадането на Велика България се установили в Панония - днешна Унгария. Там неговият род дълго робувал на аварите; по-късно се прехвърлил южно от Дунав и една негова издънка станала български кан. Крум се смята за родоначалник на нова династия, към която принадлежат най-забележителните владетели от Първото българско царство.
След като се възкачил на българския престол, Крум насочил вниманието си в северозападна посока, където могъщата някога аварска държава загивала под ударите на Франкската империя. Той се възползувал от обстоятелствата и "унищожил съвършено аварите", т. е. завладял източните части на Аварския хаганат и ги включил в границите на българската държава. След това Крум обърнал поглед към Византия - още през 807 г. действувал в една посока, станала традиционна, когато се чертаят пътищата за разпространението на българското влияние на Балканите. Войските му се появили в поречието на Струма, откъдето се завърнали с голяма плячка. Две години по-късно Крум стоял с войските си пред Сердика - този град държал ключовите пътища към Македония. При преговорите за предаването на града кан Крум не скъпял обещания, но когато вратите му били отворени, той избил целия гарнизон от 6000 войници и част от жителите му. След това заповядал да сринат крепостните стени и се завърнал победоносно в Плиска - пролетта на 809 г.


Кан Крум вдига наздравица с обкования в сребро череп на византийския император Никифор I
Византийският император Никифор I Геник (802-811) предприел редица мерки срещу настъплението на българите. Два похода срещу България били провалени, с полууспех приключила и акцията за преселването на гръцки колонисти от Мала Азия в Тракия.
В началото на 811 г. Никифор I започнал подготовката на голям поход срещу България, "като мислел съвършено да я унищожи". Под знамената били призовани всички патриции, началници, сановници и цялата "златна младеж", от която бил сформиран специален отряд под командуването на императорския син Ставракий. За похода били вдигнати всички отряди (от Балканите и Мала Азия). Към тях се присъединили тълпи бедняци; въоръжени с прашки и тояги те мечтаели да награбят богата плячка в българските земи. На 11 юли византийската армия се установила край пограничната крепост Маркели - тук пристигнали пратеници на кан Крум с предложение за мир. "Възпиран от собственото си лекомислие и от внушенията на съветниците си", Никифор I отхвърлил предложението. Впрочем още при Маркели станали събития, които предвещавали злополучен край на цялата кампания: любимият прислужник на Никифор I избягал при Крум, като отмъкнал целия императорски гардероб.
Няколко дни византийската армия маневрирала и търсела удобно място за преминаването на Балкана. Българите завардили проходите, но "след много заобикаляния през непроходими места" ромеите измамили бдителността на стражевите отряди и излезли в равнината. Веднага били посрещнати от 12 000 "отбрани българи", но те не успели да спрат устрема на неприятеля и почти всички загинали.
Пътят на ромейската войска към Плиска бил постлан с трупове; хора и животни ставали жертва на меча. Императорът заповядал да се избиват дори и кърмачетата, а "диващината му стигнала дотам, че заповядал да докарват малките деца, да ги поставят на земята и да ги прегазват с кремъчни дикани за вършеене".
Пред стените на Плиска кан Крум направил отчаян опит да спре нашествениците с армия от 50000 човека, т. е. българският владетел вдигнал на крак опълчението, но тази лошо обучена войска не издържала вражеския удар и отстъпила.
Победителят Никифор I влязъл в Плиска на 20 юли. Първата му грижа била да сложи под ключ съкровищницата на Крум - да припомним, че преди да стане император, Никифор бил финансов министър. Тържествуващият василевс се разхождал по чардаците на Крумовия дворец и уверявал приближените си, че "ще построи тук град на своето име, за да стане именит пред бъдните поколения". После богато надарил войската си с пари и дрехи. В Плиска императорът посрещнал и пратениците на Крум, който още веднъж му предложил мир, като заявил: "Ето, ти дойде и победи. И тъй вземи каквото ти е угодно и си иди с мир." Но възгордян от победата, Никифор I не искал и да чуе за подобно нещо, като се ласкаел от мисълта, че е "покорил цяла България" и осъществил отколешната мечта на византийските императори. На 23 юли император Никифор I излязъл от Плиска начело на армия, която, отдадена на пиянство и грабеж, отдавна се превърнала в тълпа. Столицата Плиска била опожарена. Първоначалните планове на императора предвиждали да потегли към Сердика, но постепенно той бил обхванат от страхове, тъй като узнал, че Крум преградил обратния му път.
Междувременно кан Крум с голяма бързина реорганизирал войските си, извикал на помощ околните славянски племена и част от онези авари, които преселил в Мизия, въоръжил "жените по мъжки", с една дума, на крак била вдигната цялата българска земя. Проходите били завардени и преградени - всичко това станало само за два дни - четвъртък и петък. .След известно лутане императорът се осмелил да навлезе в планината, като поел през Върбишкия проход, който българите преградили с дървена стена (дема) и дълбок ров.
В петък срещу събота византийската армия нощувала във Върбишкия проход - войсковите части били разположени далеч една от друга, тъй като теснините не позволявали съсредоточаването им. През цялата нощ ромеите чували шума на прииждащите български войски. Сам императорът пророкувал близкото си поражение с думите: "Дори крилати да станем, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта."
Призори на 26 юли (събота) българите нападнали центъра, там, където станувал императорският отряд. Ромеите набързо се въоръжили, но скоро били пометени и ударили на бяг. През прохода протичала малка, но дълбока и тинеста река. Ромеите не улучили веднага брода и много войници се издавили. Скоро паниката станала всеобща - хора и животни се смесили. Тези, които затънали в тинята, били газени от прииждащите, които преминавали през тях. Накрая бегълците стигнали до дървената преграда - тя била "много яка и мъчно проходима". Първите, които се опитали да я преминат, попаднали във външния ров, на дъното на който били забити заострени колове. Следващите я запалили, но също попаднали в рова заедно с конете си. Поражението на ромеите било незапомнено - "погубена била цялата ромейска мощ". Впрочем нека да дадем думата на византийските историци: "И цялата християнска красота загинала. Всичкото оръжие било загубено заедно с царския багаж. Дано християните (т. е. византийците) не изпитат пак грозната история на този ден, тъй като надвишава всякакво ридание."
Ромеите твърдели, че императорът загинал още при първия удар "по най-жалък начин". Но от българските извори знаем, че Никифор бил заловен жив, заведен при Крум, който заповядал да го обезглавят. След това "набил на кол главата му и тя стояла много дни за показ на идващите при него племена" - пред нея щастливият победител приемал парада на своите войски. След това заповядал черепът да се обкове със сребро и с тази чаша пиел "здравица" със славянските вождове - това пък е признание, че най-голям дял за победата във Върбишкия проход имали славянските племена.
През следващата 812 г. българските войски се появили в Тракия - през юни бил превзет Дебелт. При тази вест жителите на Анхиало, Берое, Пловдив, Филипи и Никея (между Кавала и Драма) напуснали градовете си.
През септември 812 г. Крум изпратил в Константинопол славянина Драгомир с предложение да се възстанови мирният договор от 716 г. Новият византийски император Михаил Рангаве (811-813) отхвърлил предложението заради клаузата, която предвиждала двете страни да си предават политическите бегълци. Империята все още живеела с илюзията, че може да използува емигрантите от България за политическите си планове.
Крум предвиждал, че предложението му ще срещне възражение, защото придружил мирните си демонстрации със заплахата: "Ако не побързате с мира, ще ударя на Месемврия." Когато преговорите били прекъснати, той се насочил към черноморската крепост и стоварил пред стените й многобройни обсадни машини - те били построени от един покръстен арабин, който бил на византийска служба, но впоследствие избягал при Крум. След около две седмици в Константинопол долетяла тревожната вест, че Крум превзел Месемврия. Като връх на всичко той пленил 36 медни сифона, с помощта на които се изхвърлял прочутият гръцки огън - оръжие, което ромеите пазели в пълна тайна.
В началото на февруари 813 г. в Константинопол плъзнали слухове, че Крум потеглил с войските си да оплени цяла Тракия. На 15 февруари императорът излязъл от столицата и с "божията помощ" сполучил да го отблъсне. Този полууспех го подтикнал към решителни действия - събрана била нова войска, а на помощ били повикани дори отрядите, които пазели границата със Сирия.
През май 813 г. Михаил Рангаве потеглил на поход - съпровождала го императрицата, която заклела военачалниците да умрат за "християнския кръст" и да пазят своя император. Повече от месец Михаил Рангаве обикалял Тракия без видима цел, а грабежите на войниците му довели областта до бедствено положение.
В началото на юни кан Крум се появил с войските си и се установил на лагер при Версиникия, близо до Одрин. Ромеите успели да заемат по-удобни позиции - лагерът им опирал до височини, които доминирали над равнината. В продължение на 15 дни всяка сутрин двете армии излизали на полето, построявали се в боен ред, но никой не поемал риска да нападне. Това пpeдизвикало брожение в императорския лагер, тъй като (според признанието на един от византийските военачалници) ромеите били десет пъти повече от българите.
На 22 юни Йоан Аплакис, който командувал тракийските войски, се обърнал към императора със следните думи: "Докога ще чакаме и ще гинем? Аз пръв настъпвам, а вие смело ме последвайте." Отрядът му се устремил срещу българските редици, като се въодушевявал от мисълта, че "на полето ромеите могат да бъдат само победители". Примерът на тракийските отряди бил последван и от останалата войска, но още при първото сблъскване ромеите панически побягнали. Внезапното им отстъпление изненадало Крум - "той помислил, че това е някаква засада и възпрял своите от преследване". Работата била в това, че бягащите ромейски войски вече преваляли отсрещните хълмове, което създавало погрешното впечатление, че нови византийски отряди бързат на помощ на императора. Скоро Крум разбрал, че ромеите не настъпват, а бягат и заповядал на войниците си "да отпуснат юздите на конете и да започнат да преследват". Поражението на византийците било катастрофално - най-отпред бягал сам императорът, "като проклинал войските и техните военачалници".
Няколко дни след битката при Версиникия Крум стоял с войските си пред Константинопол и оглеждал могъщите му укрепления, увенчани с високи кули. Жителите на столицата се трупали на стените "да видят новия Сенахерим" и с удивление наблюдавали странните действия на българския кан. Крум пренесъл в жертва "много хора и добитък"*. След това Крум влязъл в морето, измил си краката и поръсил с вода войските си, които шумно го аплодирали. Това са все тангристки обичаи. Поръсването с вода, на която се приписвала голяма очистителна сила, трябвало да премахне опасността от лоши влияния върху българския кан и неговата войска. После Крум минал през шпалира, който му направили неговите наложници, "които му се кланяли и го словославели".
Веднага след това кан Крум се разпоредил лагерът му да се обгради с ров откъм столицата и започнал мирни преговори. Някои от условията му ще са прозвучали за ромеите най-малкото странно. Например Крум поискал да му разрешат да забие копието си в "Златните врати" на Константинопол - съобразно с тангристката религия на прабългарите чрез тези действия той е трябвало да установи т


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:02 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 29 Дек 2004 21:19
Мнения: 535
Местоположение: При Шопити ....
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
България при Цар Симеон (титлата Цар е официално призната при Петър I)




ЦАР СИМЕОН
/893-927/
Третият син на княз Борис от съпругата му Мария. Роден е по всяка вероятност през 864 г. - затова го наричали „дете на мира", т.е. Симеон е първият от синовете на Борис, който бил възпитан като истински християнин. Съдбата не се оказала справедлива към младия Симеон - съгласно съществуващите династични закони само първородният син (канартикина) и вторият владетелски син (вулиас таркана) разполагали с наследствени права върху престола. Затова княз Борис се загрижил отрано да насочи Симеон към църковна кариера.
След като получил началното си образование в Плиска, Симеон бил изпратен в Константинопол - около 878 г. Там изучавал граматика, поезия и реторика, т.е. дисциплините от т.нар. първи цикъл от „стълбицата на учеността". Впоследствие постъпил в Магнаурската школа, където изучил до съвършенство класическата гръцка литература и всички философски изкуства (аритметика, астрономия и музика). Това се потвърждава от думите на един западен летописец, който отбелязва, че Симеон още „като малък изучил в Константинопол ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел"; половин век по-късно във византийската столица продължавали да го наричат „емиаргос" (полугрък), а това е най-голямата похвала за учеността, с която можел да се сдобие един „варварин" сред претенциозните интелектуални кръгове на Византия.
След това, продължава разказа си кремонският епископ Луидпранд, „като изоставил научните си занимания, той се отдал, както казват, на свято подвижничество" - т.е. Симеон станал черноризец. Заел се сериозно с подготовката си за духовник, в лицето на който Борис виждал бъдещия ръководител на българската църква.
Симеон се завърнал в България вероятно към 886 г. след пристигането на Кирило-Методиевите ученици в Плиска. Съществува мнението, че Борис го е повикал във връзка с плановете си за разпространяването на българската писменост. От Климент и Наум, Симеон вероятно е получил първите уроци по българско писмо, които завинаги предопределили предаността му към делото на българската книжовност.
Скоро събитията в България взели такъв обрат, че пред Симеон неочаквано се открила възможността да замени монашеското расо с багреница. По-големият му брат Владимир се обявил в защита на българските богове и започнал да преследва християните. Борис въстанал срещу своя син в името на християнския бог. Един български извор утвърждава недвусмислено, че не някой друг, а Симеон бил инициаторът на събитията, които довели до свалянето на кан Владимир от трона: „По божие благоволение и Михаилово Симеон свали брата си и се покачи на престола." Предаността, която Симеон демонстрирал към християнството, вероятно е предопределила решението на Борис да го обяви за княз на България. За целта в Преслав бил свикан църковно-народен събор, който трябвало да се произнесе и по два много важни въпроса, отнасящи се до съдбата на Симеон:

1) Да освободи Симеон от монашеския обет;
2) Да го признае за законен княз на България.
След приключването на събора старият княз произнесъл реч, в която заплашил Симеон, че „ще изтърпи същото наказание, ако с нещо отстъпи от християнството". Заплахите били предназначени не толкова за новия княз, колкото за скритите привърженици на българската религия - Борис не се съмнявал, че на третия му син било съдено да осъществи големите цели на неговата политика. Те били свързани с останалите решения на Преславския събор, които предвиждали българо-славянският език да бъде обявен за официален и богослужебен в държавата, а византийското духовенство да бъде прогонено и да се замени с български църковен клир.
Ответните действия на Византия не закъснели. Дълбоко уязвена, империята търсела подходящ случай да отмъсти за нанесеното й унижение. През 894 г. император Лъв VI философ се съгласил „да се премести българското тържище в Солун и да се облага с по-тежки мита. Когато българите съобщили това на Симеон, той предупредил император Лъв. Заслепен от пристрастието си, той сметнал това за дреболия. Симеон се разгневил и вдигнал оръжие срещу ромеите." - 894 г. Причините за тази война обикновено се надценяват - някои я обявяват даже за „първата икономическа война в средновековна Европа". Всъщност преместването на българското тържище представлявало за Симеон удобен повод да пристъпи към осъществяването на грандиозните си планове за открито съперничество с Византия - на първо време със силата на оръжието.
Император Лъв VI събрал набързо една армия - ударната й сила съставлявала личната императорска гвардия, която била набрана от хазарски наемници. Решителното сражение станало в Източна Тракия - ромеите били обърнати в бягство, а военачалниците им загинали. Императорската гвардия се предала. Княз Симеон заповядал да отрежат носовете на гвардейците и ги „изпратил в столицата за срам на ромеите".
Тъй като византийската армия била заета във война с арабите, император Лъв VI прибягнал до изпитаното средство: с богати дарове неговите пратеници заминали при маджарите, за да ги склонят да нападнат България. В края на 894 г. византийската флота се появила на Дунав и прехвърлила маджарите в днешна Северна България. Действията на византийската дипломация представлявали за княз Симеон пълна изненада - той съсредоточавал войските си в Тракия срещу настъпващата от юг византийска армия. Ромеите започнали преговори за мир - те смятали, че маджарската заплаха ще принуди Симеон към отстъпки. Българският княз не се поддал на увещанията - византийският пратеник бил обвинен в шпионаж и Симеон заповядал да го хвърлят в затвора. Маджарите подложили на страшно разорение добруджанските земи и се оттеглили необезпокоявани на север.
Княз Симеон дислоцирал войските си на север и преградил Дунав с желязна верига, за да попречи на византийския флот да контролира положението. Но веригата била разкъсана и маджарите за втори път се озовали на юг от Дунав. Българските войски не издържали и побягнали - самият Симеон едва успял да се спаси в Дръстър. След оттеглянето на нашествениците Симеон си дал вид, че е готов да се отзове на мирното предложение на византийския император. В Преслав пристигнал византийският пратеник Лъв Хиросфакт, който трябвало да уговори условията на мира - спорът бил за размяната на пленниците. Симеон умишлено протакал преговорите - необходимо му било време, за да ликвидира маджарската заплаха. Лъв Хиросфакт бил задържан под стража и напразно настоявал за лична среща с владетеля. Симеон разменил с него няколко писма - в тях императорският пратеник се упражнявал в тънкостите на византийската реторика, а Симеон демонстрирал презрението си към император Лъв и наивните му астрономически увлечения. Междувременно княз Симеон привлякъл като съюзници печенегите и с тяхна помощ връхлетял върху територията на маджарите - между реките Буг и Днепър. „Понеже те не получили сериозна помощ от ромеите, а останали неподготвени, той ги избил всичките" - началото на 896 г. „Като се завърнал горд от победата" и станал „още по-надменен", Симеон прекъснал преговорите и нахлул с войските си в Тракия. Ромеите побързали да „прехвърлят всички теми и тагми", т.е. всички войски, които воювали срещу арабите, на Балканите. Сражението станало при Булгарофигон (дн. Баба Ески): ромеите „били поголовно разбити и всички загинали" - лятото на 896 г. Симеон настъпил към Константинопол, но пред стените на византийската столица бил спрян от армия, набрана от арабски военнопленници. Сключено било временно споразумение, което предвиждало възстановяване на положението. Симеон получил удовлетворение, но по-важното било, че излязъл от конфликта със съзнанието за превъзходство над империята, че е настъпило времето да диктува развитието на събитията.
Военните действия продължили и след 896 г. - княз Симеон взел под прицел славянските области в югозападните краища на Балканите. Към края на столетието повече от 30 крепости около Драч (на Адриатическо море) признали властта на българския княз. Впоследствие Лъв Хиросфакт не без гордост заявява, че с помощта на дипломатическото си изкуство „ги изтръгнал като ухо из устата на лъва". В началото на Х век Симеон направил опит да превземе Солун - в крайна сметка границата била установена на 20 км северно от този град. Българският владетел разпоредил да се изпишат възпоменателни колони, които с точност маркирали граничната линия - 904 г.
Затишието от края на IX и началото на Х век било използувано от Симеон за създаването на онази база, която трябвало да му даде предимство в борбата с Византийската империя. Макар и успешна, войната от 894-896 г. му дала да разбере, че до окончателното надмощие над ромеите трябвало да се измине дълъг път. На политическите претенции на Византия княз Симеон трябвало да противопостави собствена идеологическа и политическа платформа, която да има корените си в народностното начало.
Първата му грижа била да се заеме със строежа на новата българска столица Преслав - в мечтите си князът я виждал като град, достоен да съперничи на Константинопол. И го създал наистина такъв - с великолепието на църковните и светските сгради, с изяществото на вътрешната му уредба, с многоцветието на керамичната им украса и с внушителността на отбранителните му съоръжения. Съвременникът му Йоан Екзарх напразно търси сравнения да опише неговото великолепие. Не случайно новата българска столица била наречена Велики Преслав - в смисъл, че представяла по най-бляскав начин постиженията на българската материална култура. Един български извор съобщава, че Симеон градил Велики Преслав в продължение на 28 години. Едновременно с това Симеон пристъпил към „национализацията" на българската църква: „довършил недовършеното от баща му, като засилил божествената проповед, непоколебимо утвърдил православието с построените навсякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон". Цитираният пасаж (той е от житието на Климент Охридски) далеч не изчерпва замислите на княз Симеон: той утвърдил не толкова православното и „чистите му догми", колкото заложил основите на една църква, която била дълбоко народностна по своя характер. При Симеон масово били ръкополагани за свещеници българи, които били обучени на черковно- славянски език. Те представлявали основата на онази пирамида, на върха на която като истинско украшение заблестял Климент Охридски, първият епископ на български език - „след като се посъветва с по-разумните от своите приближени, които всички бяха разположени към Климент като към свой баща, той (Симеон) го назначил за епископ на Дремпица или Велика". Постепенно българската държава се покрила с епископии начело с български владици, т.е. княз Симеон изградил нова църква, в която народностното начало се преплитало тясно с намерението да се утвърждава духовната самостойност на българското племе.
Едновременно с този процес Симеон станал душата на един интелектуален кръг, който положил началата на една нова култура, в основата на която стояла българската писменост. По разпореждане на княза се пристъпило към написване на български книги, които не само трябвало да „славят бога", но и да градят цивилизация независимо и равностойно от всепризнатите центрове на християнската култура.
Истинският вдъхновител на книжовния кипеж в Преслав бил сам Симеон. Не случайно князът си спечелил възхищението на съвременниците, които го назовават прочут „книголюбец", който „изучи всичките стари и нови, канонически и неканонически книги, а преди всичко - божественото писание, и разбирайки нравите и обичаите на всичките учители и тяхната мъдрост, благоверният цар Симеон бил възхитен от словесната мъдрост на блажения Йоан Златоуст... Прочитайки всички книги, той избрал от всичките негови книги слова и съставил от тях тази единствена книга, която нарекъл Златоструй." Книжовните увлечения на Симеон надхвърляли обикновеното съставителство: „Симеон цар български написа много книги и подобно на цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите." Сравнението с библейския цар Давид е многозначително и подсеща, че величието на българския владетел се измервало преди всичко с интелектуалните му занимания. Дълбоката му ученост се изразявала преди всичко със стремежа „да извади наяве скритите мисли в дълбочината на многото трудни книги", с които „напълнил своите палати". Преводът на християнските мъдреци е занимавал Симеон; защото предстояло адаптирането им към българската действителност, превеждането им на един „безкнижен" език. Спорел Симеон преводът означавал да се „направи промяна на речта, но да се спази точността на смисъла" - изискване, което и днес звучи напълно съвременно. Сам българският владетел „написал много книги" и станал душата на един интелектуален кръг, към който причисляваме личности като Климент Охридски, Наум, Йоан Екзарх, презвитер Константин, Черноризец Храбър и много други. В създадената от тях книжнина липсва дребнотемието - те се интересуват от вечните въпроси за началото и края на света, за правото на всеки народ да гради култура на свой език. Многопосочността на книжовните им занимания може да бъде разбрана единствено, ако вземем предвид новото място на България като културен посредник между византийската цивилизация и славянския свят. Сподвижниците на княз Симеон били обладани от увереността, че делото им имало не само чисто български, но и общославянски адрес.
През първите двадесет години от управлението си княз Симеон натрупал онзи личен престиж, който го наредил сред най-забележителните личности на неговото време. Симеон имал за защитници не само меча, но и силата на словото. Той се чувствувал не само равен на „поставения от бога император на ромеите" - назрявала идеята, че му е съдено да изведе България от сянката на Византия и да поеме нейната политическа и цивилизационна мисия. През май 912 г. починал император Лъв VI философ, който оставил за свой наследник малолетния си син Константин VII Багренородни. Властта на империята била поета от регентство начело с Александър, брат на починалия император. Наскоро след тези събития Симеон проводил пратеници в Константинопол, които да преговарят „относно мира, като известявал, че би го спазвал, но ако се отнасят към него с благосклонност и почит, както било при император Лъв. Александър обаче, обладан от безумие и безразсъдство, отпратил позорно пратениците, отправил заплахи към Симеон и мислел, че ще го уплаши. Мирът прочее бил нарушен и Симеон решил да вдигне оръжие." Предизвикателството на Александър било добре дошло за Симеон, който отдавна търсел сгоден случай да започне осъществяването на грандиозните си планове - нямало какво да спре натрупаната енергия, която сега с всичка сила се отприщвала по посока на Константинопол. Със задачата да възпре военните приготовления на Симеон бил натоварен патриарх Николай Мистик. През първата половина на 913 г. той изпратил първото си писмо до Симеон, като използувал за повод съдбата на един българин, който избягал в Константинопол. Симеон настоявал беглецът да му бъде предаден и патриархът се съгласил, тъй като на карта били заложени неща, далеч по-големи от съдбата на един човек. В Константинопол се носели тревожни слухове, че намеренията на българския владетел били да върви докрай срещу империята. Последвало второ писмо, в което патриархът обвинявал Симеон, че замислял „да нападне детето сираче и царски син", т.е. малолетния император. Призивите на Николай Мистик не помогнали: през август 913 г. „Симеон, владетелят на България, се отправил на поход срещу ромеите с голяма войска и стигнал до Константинопол. Той го обсадил и го заобиколил с окоп от Влахернитс до т.нар. Златни врати, обладан от надеждата, че без мъка ще го завладее. След като узнал якостта на стените и сигурната им защита, поради множеството тежковъоръжени войници и каменохвъргачките, и стрелохвъргачните машини той, излъган в надеждите си, се завърнал в т. нар. Евдемон ц поискал да сключи мирен договор. Регентите приели драговолно това и Симеон изпратил своя магистер Теодор да преговаря за мира. Патриарх Николай, Стефан и магистер Йоан взели императори и отишли до Влахернитс, въвели двамата сина на Симеон в двореца и обядвали заедно с императора. Патриарх Николай Мистик излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава прел него. Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо корона собствения си епириптирий. Удостоени с безброй и преголеми дарове, Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна."
Няма съмнение, че разказът на византийския хронист е преднамерен. Смешно е например твърдението му, че Симеон се отказал от обсадата на византийската столица, след като видял могъщите й укрепления - та той ги знаел не по-зле от самите ромеи. Пристигането му пред стените на Константинопол представлявало по-скоро демонстрация на сила, отколкото израз на намерението му да превземе столичния град. Регентството знаело много добре плановете на българския владетел, които били придружени от заплашителната декларация, че „българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават своето". Накратко Симеон настоявал за следното:
1) Да бъде обявен за „василевс" (т.е. цар) на българите и
2) Малолетният император Константин VII Багренородни да се ожени за неговата дъщеря.
Ако ромеите изпълнели желанията му, Симеон обещавал „здрав мир, какъвто преди това не е имало и какъвто не са знаели онези, които са живяли преди нас". Несъмнено българският владетел държал най-вече на първото условие -изпълнението му означавало, че Византия трябвало да пожертвува принципите, които съставлявали нейното политическо верую - един бог на небето, един император на земята. Въпреки всичко компромисът бил направен и лично патриархът извършил церемонията около коронясването на българския цар. Друг е, разбира се, въпросът, че впоследствие стойността на церемонията била съзнателно подценявана. С акта от 913 г. Симеон се сдобил с царска титла, която го изравнявала с ромейския император и му давала самочувствието на владетел, който е предопределен от бога и историята да властвува не само над българите, но и над византийската общност.
Завръщането му от похода през 913 г. представлявало истински триумф - той наложил „насила договор, като заявил ясно да му бъде оказано поклонение като василевс". Едно ехо на този триумф е фиксирано в оловен печат, в който Симеон се величае като „василевс миротворец". Зад тази формула прозира ясно изразена политическа идея - царят на българите възвестявал настъпването на истински мир, наложен от височайшата му воля и утвърден със силата на победоносното му оръжие.
В началото на 914 г. в Константинопол бил извършен поредният преврат - патриарх Николай Мистик трябвало да отстъпи мястото си на Зоя, майката на малолетния император, които се обявила за регент. Първата стъпка на новото правителство била да откаже на Симеон правото на царския венец и да анулира споразумението за брачен съюз между Византия и България. Настояването на Симеон „да се сроди с василевса не се почете от ония, които решиха да постъпят така" - пише до българския владетел патриарх Николай Мистик, като се стреми да снеме от себе си обвинението в нарушаване на договора от 913 г.
Сблъсъкът бил неминуем — нито Византия имала намерение да отстъпи, нито пък цар Симеон желаел да се примири с новосъздаденото положение. През лятото на 914 г. Симеон се появил с войските си в Тракия и превзел Одрин, а по-късно неговите отряди опустошили областта около Драч.
Предчувствайки опасността, ромеите се решили на генерално сражение, в което те били уверени, че ще спечелят победата. За целта побързали да сключат мир с арабите, а на север изпратили посланици при сърбите и печенегите, за да ги уговорят да нападнат в тил българите. Подготовката на враждуващите страни приключила през лятото на 917 г. По-щастлив се оказал цар Симеон, който наложил влиянието си в Сърбия, а печенегите „представлявали постоянна грижа на българите, тъй като те се стараели да свържат децата си с бракове и по този начин да сключат мир с тях". Станало ясно, че съдбата на Балканите ще се реши в Тракия. Цялата византийска войска била прехвърлена през Проливите, а военачалниците й се поклонили „пред животворния дървен кръст и се заклели да умрат един за друг, след което цялата войска се устремила срещу българите". Сражението станало на 20 август 917 г. край Ахелой. Най-много подробности дава византийският историк Скилица. В началото българите отстъпили и част от редиците им били пометени от връхлитащите ромеи. Но бягството „не било безредно" и скоро сред ромеите „настъпило объркване и колебание". Цар Симеон, който от една съседна височина наблюдавал движението на войските, изчакал удобния момент и ударил със скритите в засада български войски. „Ромеите, които и преди това били паднали духом, като видели сега внезапното настъпление на българите, обърнали гръб и ударили на страхотно бягство, като едни се изтъпквали помежду си, а други били избивани от противниците." Като коментира изхода на сражението, друг византийски източник пояснява, че „настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало". Част от ромеите „били избити с меч, други се издавили в морето, трети пък погинали задушени и смазани от конете или поради друго насилие, като всеки намерил по различен начин смъртта". При Ахелой елитните ромейски войски претърпели незапомнена катастрофа и по-голямата им част погинала под ударите на преследващата ги българска конница. Цар Симеон взел лично участие в преследването - даже любимият му кон паднал под ударите на неприятелски меч. За истинските размери на поражението можем да добием най-ясна представа от думите на византийския историк Лъв Дякон. Половин столетие след битката при Ахелой той коментира поражението със следните думи: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, където тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите."
Бляскавата победа при Ахелой направила цар Симеон господар на положението и войските му се устремили към Константинопол. Близо до столицата той разгромил още една многобройна ромейска войска - българите я нападнали през нощта и избили повечето неприятели. Пътят към византийската столица бил открит. Но вместо да продължи триумфалния си поход към Константинопол, Симеон трябвало да предприеме действия, които да укрепят неговия тил - една българска армия пленила сръбския княз Петър и поставила на негово място българско протеже. През следващата 918 г. лично цар Симеон възглавил поход в Елада и разорил тамошните градове. И когато изглеждало, че до заветната цел оставала само една крачка, положението коренно се изменило. През пролетта на 919 г. хитрият и предприемчив арменец Роман Лакапин (той командувал византийския флот) отстранил императрица Зоя и поел в свои ръце върховната власт. Скоро положението му укрепнало още повече в резултат на брака между дъщери му Елена и император Константин VII Багренородни - май 919 г. Събитията продължили да се развиват все така стремително: през септември 919 г. Роман Лакапин се провъзгласил за кесар, а месеци по-късно - за съимператор на своя зет.
На пръв поглед изглеждало, че щастието обърнало гръб на цар Симеон, а плановете му за превземането на византийската столица били осуетени. Непримиримата му натура обаче, винаги готова на риск и жадна за действия, не се смирила под ударите на съдбата. Българският владетел обявил на всеослушание, че Роман Лакапин „трябва ла слезе от престола" и да „остави царството", защото по закон то принадлежало на него. Напразно патриарх Николай Мистик увещавал Симеон да се откаже от претенциите си, изтъквал множество доводи за „законността" на Роман Лакапин и уверявал българския владетел, че „искането му е невъзможно". Впрочем и двете страни знаели прекрасно, че спорът трябвало да се решава не с помощта на пренията, а със силата на оръжието. Предстоял финалът на събитията, които неудържимо тласкали цар Симеон към византийската столица.
През есента на 920 г. Симеон повел войските си към Константинопол и овладял Дарданелите - плановете му предвиждали блокирането на византийската столица. Ромеите не си правили илюзии, че могат да се противопоставят със силата на оръжието. Инициативата отново поел патриарх Николай Мистик, като признал „безумието на онези хора, които подбудени от внушението на дявола, дадоха повод за война". По този начин той се стремял да хвърли вината за нарушаването на мира на императрица Зоя и нейното обкръжение. Патриархът предлагал настойчиво Симеон да се сроди с император Роман Лакапин „било като даде дъщеря си за неговия син, било като ожени своя син за неговата дъщеря". Този вариант не отговарял на намеренията на българския владетел, който предвиждал за свой зет император Константин Багренородни. Преговорите били прекъснати и през 921 г. българските войски отново стояли пред Константинопол. Този път ромеите събрали кураж и посрещнали българските войски в равнината, но „когато българите се появили, надаващи непонятен и ужасен вик, и мощно се спуснали срещу тях", военачалниците на византийската армия веднага побягнали. Последвала сеч, които не се поддава на описание - част от ромеите се удавили в морето, други станали жертва на меча, а трети били заловени от българите.
И този път империята била спасена от издигането на сърбите. Подбуден от византийската дипломация, княз Павел Бранкович се обявил против Симеон, но сравнително лесно бил прогонен. Същевременно ромеите правели всичко възможно за „силно раздвижване на русите и заедно с тях на печенегите, пък още на аланите и на западните турки (маджарите)". „Те всички са се споразумели да започнат война срещу теб" - заплашва патриарх Николай Мистик. Трудно с да се каже доколко тези планове отговаряли на истината, но няма съмнение, че византийската дипломация правела всичко възможно, за да повдигне срещу българите северните народи, фактът, че ударът откъм север не се осъществил, свидетелствува, че българският владетел предотвратил създаването на коалицията. Същевременно цар Симеон влязъл във връзка с египетския халиф и му предложил съюз срещу Византия: предвиждало се арабската флота да блокира Константинопол откъм морето, а българските войски да го атакуват от сушата. Пратениците на цар Симеон били приети радушно от халифа и потеглили към България с посланиците на египетския владетел. За нещастие на Симеон ромеите пленили делегацията и съумели да отклонят арабите от съюза им с българите.
През 924 г. цар Симеон стабилизирал положението си и имал зад себе си обединените сили на целия Балкански полуостров - нямало какво да попречи на щурма му към Константинопол. Преди да потегли на поход, Симеон се провъзгласил за „василевс на българи и ромеи", с което открито демонстрирал крайните цели на политическата си програма. Походът започнал в началото на септември 923 г. Пред стените на Константинопол българският владетел продиктувал условията на мира - той искал лична среща с патриарх Николай Мистик и поканил император Роман Лакапин да обсъдят съвместно положението и да определят веднъж завинаги сферите си на влияние. Времето до срещата ромеите използували за приготовления, а цар Симеон - за демонстриране на сила, с което се надявал да принуди императора на отстъпки. Близо до Златния рог, край морето била приготвена специална платформа, където трябвало да се срещнат двамата владетели. На 9 септември 923 г. „пристигнал Симеон, водейки със себе си многобройна войска, която била разделена на много отряди, едни въоръжени със златни щитове и златни копия, други със сребърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръжие и всичките облечени в желязо. Те, като поставили помежду си Симеон, приветствували го на езика на ромеите като цар". Великолепното обкръжение на Симеон представлявало не само демонстрация на сила, но преследвало и чисто психологически цели. Предварителните условия, които поставил българският владетел, били следните:
1) Византийската столица да отвори вратите си и да посрещне тържествено Симеон
2) Ромеите да признаят Симеон за „господар на целия Запад", т.е. да признаят титлата му „василевс на българи и ромеи".
Срещата между цар Симеон и император Роман Лакапин била предшествувана от една любопитна подробност. Българите „прегледали внимателно скелето, да не би да се крие някаква измама или засада", т.е. те все още помнели събитията от 813 г., когато ромеите направили опит да убият кан Крум. Пръв на платформата се качил Роман Лакапин, след това се появил на кон цар Симеон. Срещата преминала в тържествена обстановка - съгласно съществуващия церемониал двамата владетели се прегърнали и след това започнали преговорите. Според византийските историци Роман Лакапин настоявал единствено да „се спрат несправедливите убийства и престъпните кръвопролития". Няма съмнение, че българският владетел държал най-вече да се разискват въпросите около царското му достойнство. Отговорът на императора бил, че е невъзможно да се съгласи на подобна отстъпка, защото „как би могло да има двама василевси, както ти безполезно се стремиш". Накрая Симеон „склонил да сключи мир, след като императорът го почел с великолепни дарове".
Отлагането на плановете за превземането на византийската столица било наложено от новото раздвижване на сърбите. Един поход в сръбските земи (края на 924 г.) довел до ликвидирането на сръбската държава и до присъединяването й към България.
Има свидетелства, че Симеон повел преговори с Римската църква. През 926 г. във Велики Преслав пристигнали папски пратеници, които коронясали Симеон за цар. Този дипломатически успех имал чисто представителен характер. Той бил обаче помрачен от една неуспешна война на цар Симеон срещу хърватите. Изходът на тази злополучна кампания било едно незапомнено поражение, в което погинала цялата българска воиска - 927 г.
За смъртта на цар Симеон византийските историци разказват една любопитна история. „Астрономът Йоан видял император Роман и му казал: Господарю, над арката отгоре на Ксилороф (хълм в Константинопол) е поставена статуя, която гледа на запад - това е статуята на Симеон. Ако отсечеш главата й, в същия час Симеон ще умре. Император Роман изпратил през нощта хора и отсякъл главата на статуята. В същия час починал в България Симеон, обхванат от безумие и сърдечна болест."
Тази легенда е била много популярна навремето. Като се абстрахираме от явните измислици, остава неопровержимият факт, че цар Симеон починал от сърдечен удар. Смъртта го е застигнала на 27 май 927 г., на 63-годишна възраст.
Както следва да се очаква, оценката на съвременниците за делата му е противоречива. Ромеите винят „неумолимата му природа, която станала причина за жестоки и страшни кръвопролития". Непреклонното и неумолимо сърце на Симеон непрекъснато жадувало за „пленение, опожаряване, разрушаване на църкви, овдовяване и осиротяване", т.е. всички нещастия на войната били приписани на „беззаконствуващия" български цар. Няма съмнение, че непрекъснатите му войни били крайно непопулярни - в едно писмо до Симеон император Роман Лакапин отбелязва, че само за една година 20 000 българи избягали във Византия, защото намразили „войнолюбивия му устрем и непримиримите му замисли". Първоизточникът на злото обаче била Византия, която не се примирила с новото съотношение на силите и не признала на Симеон правото да дели властта с ромейския император. А цар Симеон се увлякъл прекалено в преследването на една амбициозна политическа идея, която нямал възможност да реализира докрай.
За човека Симеон разполагаме с малко, но красноречиви свидетелства. За физическия му портрет знаем единствено, че царят бил с рижи коси, брада и мустаци, което издава недвусмислено славянския му корен, т.е. неговата майка била славянка. Излиза, че в гените си Симеон съчетавал по един наистина великолепен начин славянската одухотвореност и прабългарската стихия.
Друго едно сведение, излязло от ръката на неговия учител, цариградския патриарх Николай Мистик, потвърждава предположението за изключителната целеустременост на Симеон: от младежките си години той „живеел като изряден монах и нито веднъж през живота си не бил вкусил вино".
Трудно е наистина да си представим как суровата и властна природа на този човек се подчинявала изцяло на суровите разпоредби на монашеския обет, който задължително препоръчвал загърбване на прелестите на мирския живот. И това крайно въздържание било резултат на дълбоко вътрешно убеждение, на желязната самодисциплина на един цар и самодържец, пред който изкушенията били безчет. Аскетизмът в човешкия живот на царя наистина впечатлява. Но той не бил самоцелен, в името на някаква показна набожност или фалшива притвореност. Защото Симеон подчинил поривите си, в това число и огромната си житейска енергия на духовното си извисяване: на самия себе си и на държавата, с които се олицетворявал. Изобщо с личния си живот и поведение цар Симеон категорично потвърждава извечната истина, че истинското величие задължително диктува ограничения и себеотрицание, и че те са толкова повече, колкото по-заветна е предначертаната цел. Тъкмо тук трябва да се търсят и истинските стойности в неговия човешки и владетелски подвиг. А те са предимно в държанието и културно строителство. Славата му на книжовник и меценат надвишава многократно подвизите му на бойното поле.
Не случайно съвременниците му го сравняват с големите умове на древността, а златото задължително присъствува, когато му сплитат словесни венци. Подобно на библейския цар Давид той свири със „златни струни". Със „златно перо" той написал знаменитото си съчинение, което нарекъл „Златоструй", защото съдържало най-доброто от античната мъдрост. Пак на неговите залягания се дължи построяването на прочутата „Златна църква" в Преслав - едно архитектурно откровение на епохата. В тронната си зала Симеон стои върху „златен трон", препасал „златен меч". И накрая пред стените на Цариград воините му са въоръжени със „златни копия и златни щитове". „Златното" сияние, което струи от помислите и действията на цар Симеон, не бива да се схваща в буквалния му смисъл, почерпено единствено от блясъка на благородния метал. През онази епоха на златото се придава друг смисъл: на съвършенство и хармония. В този именно аспект епохата на цар Симеон е наистина „златна" - като израз на едно великолепно царуване и показно съвършенство. Тази епоха остава ненадминатия връх в националната ни история, време на ослепително извисяване на народностния ни дух. Затова и съвременници, и потомци задължително квалифицират царуването на Симеон като „Златен век" - обагрен от многопосочността на творческите му търсения и белязан със знака на истинско духовно величие.

----------------------------------------------

Цар Самуил (също така нека да напомня че това е един от царете които македонците претендират че е техен и под въстанието срещу василвса на Византия както ние го знаем те са си измислели че Цар Самуил е македонец който е направил въстание срещу Българите)

http://freeftp.bergon.net/rack3/users/I ... %ec%f3.bmp

ЦАР САМУИЛ
/991-1014/
Най-малкият син на комит Никола от брака му с Рипсимия. Името му се споменава за първи път по повод събитията около смъртта на цар Петър (970), когато „Давид. Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от мощните в България комити, намисляли въстание и внасяли смут в българската държава". Заедно с братята си, Самуил застанал начело на онези сили, които били противници на съюза с Византия. Затова императорът побързал да пусне синовете на цар Петър „да завземат бащиното си царство и да възпрат по-нататъшното напредване на комитопулите". През 976 г. внезапно починал византийският император Йоан Цимисхи. Българите веднага въстанали и „били определени да ги управляват четирима братя: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити и затова наричани комитопули". Скоро събитията взели драматичен обрат. Най-големият брат Давид бил убит от скитници - власи. Смъртта връхлетяла втория брат Мойсей при обсадата на Серес.

_________________
Союз Советских Социалистических Республик
-> Пролетарии всех стран, соединяйтесь!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:05 
Offline
Go Hard Or Go Home
Аватар

Регистриран на: 05 Ное 2005 03:14
Мнения: 2361
Години: 32

Местоположение: Фитнес Залата
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
хайде да улесним работите а?

http://bg.wikipedia.org/

ако всеки почне така...

_________________
The theory of evolution claims that only the strong shall survive. Maybe so...maybe so...But the theory of competition says just because their the strong doesn't mean they cant get their ass's kicked. Thats right. See what every long shot, come from behind underdog will tell you is this. The other guy may in fact be the favorite, the odds maybe stacked against you, fair enough. But what the odds don't know is this isn't a math test. This is a completely different kind of test. One where PASSION has a funny way of trumping logic.No matter what the stats may say, and the experts may think, and the commentators may have predicted, when the race is on all bets are off!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:08 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 29 Дек 2004 21:19
Мнения: 535
Местоположение: При Шопити ....
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
тва беше странно за 1ви път ми реже мнение .. както и да е ето продължението

първопрестолниците" от Преслав и която била отказана на Петър и Асен. А папската благословия придала на акта на коронясването достатъчно авторитет, щото правомощията на Калоян да са вън от всякакво съмнение. Това личи от последвалото писмо на Калоян, в което той известява папа Инокентий III, че кардинал Лъв го коронясал за „император", т.е. за цар. В случая Калоян благодари за нещо, което никога не е получавал, а Инокентий III, макар и да не удовлетворил изцяло желанието на българския владетел, предпочел дипломатично да не разисква тази тема и се успокоявал с утешението, че независимо от високата цена Римската църква успяла да постави под своята юрисдикция обширното и могъщо царство на българите. Унията, сключена между България и Рим, имала йерархичен характер: българите признали върховенството на папата, но не променили с нищо православните си обреди. Цар Калоян се подписал под един златопечатник, в който тържествено се заклевал във вярност пред Римекия престол, но задълженията му имали чисто декларативен характер и не го обвързвали с нищо нито пред Рим, нито пък към рицарите от IV кръстоносен поход, които не без съдействието на папа Инокентий III се установили в Константинопол.
Историята на този кръстоносен поход е добре известна, а още по-ясни са истинските цели на предводителите му, които с помощта на Венеция успели да превърнат „кръстоносната глупост в търговско предприятие". На 13 април 1204 г. отрядите на западните рицари нахлули в Константинопол и го подложили на грабеж, който няма ранен в историята на средните векове.
Още преди падането на византийската столица цар Калоян влязъл във връзка с водачите на похода - Съветът на бароните изслушал предложението на българския владетел, който им обещавал помощ от 100 000 бойци, ако му признаят царската титла - февруари 1204 г. Предложението било отхвърлено, което до голяма степен предопределило отношението на цар Калоян спрямо западните пришълци.
Скоро след падането на Константинопол Калоян отправил до кръстоносците предложение за мир. Отговорът бил надменен и пълен с предизвикателство: кръстоносците му напомнили, че се разполага в земя, която доскоро принадлежала на византийския император, следователно Калоян трябвало да се откаже от престола. Отправена му била заплахата, че скоро войските на кръстоносците щели да подложат на опустошение цяла Мизия.
Към това време се отнася срещата на цар Калоян с рицаря Пиер дьо Бращьо, който бил прочут със своята храброст и исполинския си ръст. Роберт дьо Клари (един от летописците на похода) разказва следната любопитна история: цар Калоян запитал рицаря нямат ли достатъчно земя там, откъдето са дошли, че са тръгнали да търсят нова Родина. Латинците попитали българите дали са чували за Троянската война. Отговорът бил, че българите знаели добре тази история - през XIII век в България била много популярна т.нар. Троянска притча, в която се описвали събитията около превземането на Троя. Кръстоносците заявили, че са потомци на същите онези троянци, които някога били изгонени от Отечеството си и сега се върнали да дирят бащините си права. Обяснението прозвучало толкова наивно, че дълго след това българите с учудване клатели глави.
Приведеният по-горе епизод свидетелствува добре за намеренията на западните рицари, които след завладяването на Византия не скривали плановете си, че същата съдба очаква и българската държава. Цар Калоян, който не си правел илюзии относно целите на новите си съседи, взел своевременно мерки за защита. Скоро получил и помощ - и то оттам, откъдето най-малко я очаквал. Гръцката аристокрация от Тракия, недоволна от властта на кръстоносците, се обърнала за помощ към българския владетел - ромеите се заклели да почитат Калоян за свой император и господар, ако им помогне да се освободят от угнетителите си. Споразумението било скрепено с договор - цар Калоян обещал помощ и се заклел тържествено, че ще се грижи за ромеите като за собствени поданици - началото на 1205 г. Калоян побързал да изпрати ромейските пратеници по родните им места със заръката час по-скоро да се подготвят за въстание.
В началото на 1205 г. кръстоносците прехвърлили по-голямата част от войските си през Проливите и започнали завладяването на малоазийските владения на Византия. От това се възползувало гръцкото население в Тракия - първи се вдигнали на бунт жителите на Димотика, впоследствие гражданите на Одрин и в кратко време цяла Тракия била очистена от кръстоносците. Изненадан от събитията, император Балдуин побързал да събере разпръснатите си сили и без да чака пристигането на малоазийските си отряди, потеглил да усмирява непокорните градове - под знамената си той имал 140 рицари. От тази цифра най-малко можем да съдим за броя на императорската армия, тъй като всеки рицар имал около себе си десетина оръженосци и пажове, а освен това армията включвала и много помощни войски - следователно посочената по-горе цифра трябва да се умножи многократно.
Когато кръстоносната армия наближила Одрин (29 март 1205 г.), над кулите на града се развявали знамената на българския цар Калоян, на които личали кръстът и ключовете на св. Петър. Скоро след това цар Калоян пристигнал в околностите на Одрин с многобройна войска, в която имало 14 000 кумани. В началото на април той се установил на 5 левги (около 30 км) от града, а съгледвачите му водели усилено разузнаване на неприятелския лагер. Одрин продължавал да се държи, въпреки усилията на обсаждащите го рицари, които безуспешно се опитвали да подкопаят крепостните му стени.
На 13 април приготовленията за решителното сражение привършили и цар Калоян заповядал на куманската конница да проведе демонстративна атака срещу лагера на латинците. Рицарите се увлекли в преследване на куманите, разтеглили редиците си, което едва не довело до поражение. Вечерта бил свикан съвет на бароните, на който се чули гласове, че е самоубийство да се преследват леко въоръжените кумани, които лесно биха отнели рицарската конница до опасни места. Решено било, ако куманите атакуват втори път, рицарите да се построят в боен ред пред лагера, но без да преследват неприятеля.
На следващия ден (14 април) по обед куманите отново нападнали - част от тях даже влетяла в неприятелския лагер. Рицарите набързо се въоръжили и се построили в боен ред, съгласно с дадените разпоредби. Но граф Луи дьо Блуа започнал преследване на противника, като известил императора да го последва. Примерът на граф Луи дьо Блуа бил последван и от останалите рицари, към които се присъединил и император Балдуин. Увлечени в преследването (то продължило 2 левги, т.е. повече от 10 км), рицарите разстроили редиците си, а връзката между отделните части се прекъснала. Куманите сполучили да увлекат челния отряд до мястото, където цар Калоян бил съсредоточил основните си сили. Мястото на засадата било избрано сполучливо - то било сравнително тясно и не позволявало на рицарската конница да се разгърне. Същевременно местността изобилствувала с води и мочурища, които силно ограничавали подвижността на тежковъоръжените рицари - българските войски били „скрити в долове, в потулени и гористи места", където отрано „приготвили примките, засадите и клопките".
Още по-сполучлив, трябва да признаем, бил маньовърът на цар Калоян, който довел до обкръжаване на императорската армия. Няма съмнение, че рицарската конница представлявала страшна сила, която била в състояние да преодолее всеки противник. Преди да влезе в сражение, тя се построявала в четири отряда, които се движели един след друг - императорът стоял винаги начело на третия. Обикновено челният отряд имал задача да пробие фронта на неприятелските редици, а останалите довършвали сражението.
От описанията на битката при Одрин става ясно, че скритите в засада български войски ударили неприятелите в гръб -следователно бил обкръжен не само първият, но и вторият и третият отряд, начело на който яздел сам император Балдуин. Трябва да оценим по достойнство вярното тактическо решение на Калоян, което довело до обкръжаването на почти цялата рицарска армия - само четвъртият отряд под командуването на Енрико Дандоло (дожът на Венеция) останал извън смъртоносния обръч.
В началото рицарите оказали упорита съпротива, но скоро оръженосците им, заедно с помощните войски, ударили на бяг. Рицарите разстроили редиците си и се загубили сред множеството - всеки кръстоносец бил заобиколен („като гъст черен облак") от рояк български воини. Българите сваляли рицарите от конете, „прерязвали вратовете им с коси, удушавали ги с примки, а конете им посичали". Към три часа след пладне сражението приключило с пълна победа на българите - според тъжното признание на един от западните летописци на 14 април 1205 г. „загинал цветът на западното рицарство". Тържествуващ, цар Калоян оглеждал полесражението, осеяно с труповете на „непобедимите" рицари, а малко след това пред него бил доведен като пленник и самият император. Гордият Балдуин украсил триумфа на цар Калоян. На следващия ден цар Калоян започнал преследване на отстъпващите латински войски, но дори бързата му конница не могла да догони бегълците, които изминали разстоянието от Одрин до Константинопол само за два дни — обикновено този маршрут се преодолявал за пет дни. Жителите на Одрин, макар на думи да признали властта на цар Калоян, отказали да го пуснат в крепостта. Оттогава се появили първите пукнатини в българо-гръцкия съюз, който се разпаднал окончателно през следващата година. Междувременно цар Калоян станал пълен господар на положението в Югоизточна Тракия - през април-май 1205 г. той завладял „цялата земя", а куманските му съюзници стигнали до стените на Константинопол. До края на май положението оставало същото - Калоян сторил в латинските земи „всичко, което желаете". В началото на месец юни куманите се оттеглили на север - българският владетел трябвало постоянно да се съобразява със „сезонния" начин на воюване на този народ - когато настъпвали горещините, куманите се оттегляли на север, където имало достатъчно паша за конете.
При все това през юни 1205 г. цар Калоян пренесъл театъра на военните действия в югозападна посока - под прицел били взети владенията на солунския крал Бонифаций Монфератски, един от водачите на похода. Пръв изпитал силите на българите градът Сяр. Рицарите водили бой в околностите на града, но при отстъплението заедно с тях в Сяр влезли и българските войски. Само цитаделата на крепостта останала в ръцете на латинците - започнали преговори, които завършили с клетвено обещание на Калоян да осигури на рицарите свободно да се оттеглят до българо-маджарската граница. Но когато гарнизонът сложил оръжие, българският владетел се съгласил да пощади живота само на „бедните и незначителните", а всички знатни рицари били предадени на смърт.
Кампанията през 1205 г. приключила със завладяването на Пловдив - бедните жители на града и богомилите отдавна изявявали желанието да минат под властта на българския цар. Възпротивила се гръцката аристокрация начело с Алексий Аспиет. Калоян превзел Пловдив, като го предал на „плячкосване и на острието на меча". Укрепленията му били сринати и „единствената гледка, която развеселявала погледа на минаващите, бил Алексий Аспиет, който висеше обесен за краката", коментира събитието Никита Хониат.
След тези събития цар Калоян побързал да се завърне в Търново, където гръцките интриги сеели своята отрова - в столицата назрявал бунт срещу царя. фактът, че византийските историци са премълчали подробностите около заговора, подсилва съмнението, че в него главни действуващи лица били гръцките емигранти и военнопленници - между тях на първо място е стоял безсъмнено Константин Торник, който намерил убежище в България и дълго време бил считан за доверено лице на Калоян. Заговорът бил потушен с бързи и решителни мерки. Прозрял най-после истината за мнимите си гръцки съюзници, Калоян се провъзгласил за техен непримирим враг: „решил ла води безпощадна, непримирима и убийствена война срещу ромеите, казвайки, че не може да търпи повече коварството им, неверния им нрав и променящото се често, ежечасно тяхно поведение".
В началото на 1206 г. (три седмици след Коледа) цар Калоян изпратил силна войска на юг, която при Русион сполучила да разбие армията на Тиери дьо Термонд. Това предвещавало ново напрежение в българо-латинските отношения. През февруари цар Калоян се появил с куманите в Тракия и превзел Неапол, Апрос, Редесто, Пандор, Хераклея, Чорлу и Антира. Регентът на империята Анри бил „твърдо опечален и разтревожен, понеже не разполагаше с достатъчно хора, за да защищава земята си" - съобщава Жофроа дьо Вилардуен, като допълва, че освен Константинопол латинците държали само градовете Виза и Селимврия.
През кампанията си от 1206 г. цар Калоян започнал да преселва жителите на завладените гръцки градове в България - действията му представлявали отговор на гръцката измяна. Ромеите пък побързали да се обединят около видния византийски аристократ Теодор Врана, който бил назначен от латинците за управител на Одрин. През лятото на 1206 г. Калоян обсадил последователно Одрин и Димотика. От този конфликт се възползувал Анри, регентът на империята - с малко сили той се осмелил да излезе от Константинопол и да се притече на помощ на същите онези ромеи, които дотогава латинците безпощадно изтребвали. Раздвижването на враговете му принудило Калоян да вдигне обсадата на Димотика и да изгори многобройните си обсадни машини.
Военните действия през 1206 г. приключили с ново нахлуване на Калоян в Тракия - през септември. Този път укрепленията на Димотика не издържали и жителите му били преселени в България.
В началото на 1207 г. Калоян привлякъл за свой съюзник Теодор Ласкарис, който междувременно се обявил за император в Никея - Мала Азия, След като координирали предварително условията си, съюзниците започнали едновременно настъпление в Тракия и Мала Азия. Калоян се появил с войските си пред Одрин, решен да превземе на всяка цена непокорната крепост - обсадният му парк наброявал 33 каменометни машини, а специално подготвени хора трябвало да разрушат крепостните стени. И този път цар Калоян бил подведен от куманските си съюзници - след като разграбили околността, те се оттеглили на север, тъй като наближавали летните горещини- Това нарушило плановете на българския владетел и той вдигнал обсадата.
До началото на септември не разполагаме със сведения за действията на цар Калоян, но няма съмнение, че той следял внимателно противниците си и предприемал съответните мерки - сигурно е узнал навреме за срещата между новия император на Латинската империя Анри и солунския крал Бонифаций Монфератски. Тя станала в началото на август, а решението било да започнат съвместна война срещу българите.
Последвали събития, които внесли съществена промяна в начертаните планове - на 4 септември 1207 г. Бонифаций Монфератски загинал, пронизан от българска стрела, и главата му била изпратена на Калоян. Българският владетел се възползувал от новосъздаденото положение и в края на месец септември обсадил Солун. Войската му била „повече от пясъка в морето". Под знамената му се стекли българи, кумани, хазари, алани и руси; както отбелязва един съвременник, „потомци на всички родове, които е откърмила северната страна".
Пред Солун се състоял голям военен съвет, на който били уточнени подробностите около предстоящия щурм - октомври 1207 г. Планът на цар Калоян предвиждал всяка кула да се атакува от отделен полк, който с помощта на две стълби трябвало да овладее част от крепостните стени.
След това цар Калоян се оттеглил в шатъра си - по обичая на българите млади юноши стояли на стража около царската палатка, където свещите не угасвали през цялата нощ. След полунощ в българския лагер настъпила суматоха - стенанията на ранения цар Калоян били примесени с обвинения срещу куманина Манастър. Калоян го обвинявал в предателство и повторил няколко пъти, че копието на Манастър му нанесло смъртоносна рана. На другия ден (преди свечеряване) цар Калоян починал в големи мъки. Военачалниците му, които „много го обичали и не пожелали да оставят тялото му на поругание", отнесли със себе си мъртвия цар, като изкормили трупа и го осолили, за да не се разложи по време на дългия път.
Няма съмнение, че цар Калоян станал жертва на заговор, в който главно действуващо лице бил куманинът Манастър. Фактът, че още призори той побягнал от българския лагер, подсилва подозренията, че в комплота срещу царя взела дейно участие куманската аристокрация. Но нишките на заговора водят и до търновския дворец и царевите сродници, включително и до съпругата на Калоян, която била „скитка", т.е. куманка.
От трагичния край на българския владетел се възползували жителите на Солун, които приписали чудодейното си избавление на св. Димитър Солунски, който на бял кон влетял в шатъра на цар Калоян и го пробол с убийственото си копие! Подобни наивни обяснения са нещо обичайно в средните векове, но те не са в състояние да прикрият истината. Поредният преврат пред стените на Солун сложил край на едно великолепно царуване; „юначният" Калоян загинал в разцвета на силите си, на път да осъществи една от вечните мечти на българското оръжие.
Когато през 1972 г. археолозите попаднаха на гроба на цар Калоян (в търновската църква „Св. 40 мъченици"), останките от погребението впечатляваха. Това на първо място се отнасяше до ръста на цар Калоян - той бил висок около два метра, следователно фигурата му се откроявали значително сред неговите съвременници. Впрочем по всичко личи, че необикновеното телосложение било характерна черта за първите Асеневци. При археологическите разкопки в търновската църкви „Св. Димитър Солунски" (през 1906 г.) археологът М. Москов разкрил две много интересни мъжки погребения - покойниците имали близо двуметров ръст. Според него ставало дума за Петър и Асен - те били ктитори на храма и затова погребенията им са в най-представителните места на църквата. От друга страна, пък знаем (това дължим на сведенията от византийски източници), че братовчед им Иванко бил висок на ръст. Както личи от погребението в църквата „Св. 40 мъченици", Калоян не правел изключение сред сродниците си. Внушителният му ръст бил съчетан с една необикновена физическа красота (за това настояват антрополозите) и не случайно съвременниците му го наричали Калоян, т.е. хубавия Иван.
Византийските хронисти се надпреварват да изтъкват жестоката природа на българския владетел, който „разрушил всички ромейски владения със страшни войни и ги направил пустини, като ги измъчил с всякакъв вид злини". Те провъзгласяват цар Калоян за „най-злия враг на ромеите" и „мъж на кръвта", който „непрекъснато измислял все нови и нови начини за умъртвяване". Упрекват го в излишна жестокост, защото си „въобразявал, че унищожаването на ромеите щяло да му донесе сигурност, като смятал, че от това ще стане страшен и ще спечели по-скоро приятелство, отколкото омраза". Обвиняват го също, че „се сближил със скитското племе (т.е. куманите) и свързал с тях роднинство, като възприел и характера на зверската им природа и се наслаждавал на убийствата на ромеите".
На човек му настръхва косата, когато чете ужасите, на които цар Калоян подложил тракийските градове: „българите в съюз с куманите извършиха такива работи, които нито ухото е чувало, нито окото е видяло, нито нечие сърце почувствувало. Много големи, прочути преди това многолюдни селища, угледни ниви и цветущи ливади, високи дворци и красиви къщи — всичко това беше станало убежище само на дивите животни. А кой човек ще оплаче със сълзи отвличанията, набезите, изхвърлянето на улицата на малки деца и избиването на възрастни хора", възкликва византийският историк Никита Хониат. Имаме всички основания да не вярваме на по-голямата част от записаните по-горе обвинения. Защото „жестокостта" на цар Калоян е в повечето случаи предизвикана, пък и направо бледнеела н сравнение с погромите, които кръстоносците устроили над жителите на Константинопол, а след това и над тракийското население. Същият Никита Хониат признава, че когато латинската армия напуснала Аркадиопол, „в него останал да вилнее само вятърът", а жителите на града и околните селища „били предадени на заколение по-скоро като стадо овце или волове, отколкото като християни".
Няма съмнение, че част от разрушенията трябва да припишем на куманските съюзници на Калоян, които били прочути със своята свирепост: те опустошавали всичко по своя път, „а понякога принасяха в жертва на своите божества някои пленници, отличаващи се по хубост, като ги обесваха или бичуваха... и не остана място, незасегнато и пощадено, понеже земята беше изпълнена с безброй злини и беше изпълнена от самата гибел".
От някои признания на същите тези византийски историци става ясно, че цар Калоян действувал решително и сурово само по отношение на ромейската аристокрация, а в отношението си спрямо обикновения народ се отличавал с необикновена справедливост. Не случайно бедните жители на Тракия първи му изразявали покорност и бързали да го признаят за свой господар. Да припомним също, че след обсадата на Сяр Калоян заповядал да избият пленените рицари, но опростил бедните и незначителни хорица, на които осигурил свободен път до Маджарско.
Еретиците (богомили и павликяни) също се радвали на уважението на цар Калоян, който ги имал за съюзници и нито веднъж не ги подложил на гонение.
Истина е, че понякога Калоян действувал сурово, но действията му са оправдани предвид духа на епохата, която диктувала поведение, различно от съществуващите днес морални норми. А изблиците му на жестокост можем да отдадем на чисто физиологически причини - при огледа на черепа на цар Калоян личеше една жестока рана на тилната част, получена от бойна брадва в младежките му години. Ударът е бил много силен и е нанесъл трайни увреждания. При опипването на вътрешната част на черепа се докосваше един ръб, който е притискал силно мозъка на цар Калоян - антрополозите бяха единодушни, че понякога този натиск е предизвиквал жестоки болки, които са могли да доведат и до умопомрачение. Вероятно по време на тези пристъпи цар Калоян е изпадал в онези състояния, за които говорят византийските историци. Но това били моментни припадъци, които не могат да повлияят върху цялостната преценка за неговата природа - тя се отличавала с необикновена справедливост, особено по отношение на народа.
Малкото, което знаем за вътрешната политика на цар Калоян, го представя като мъдър и далновиден управник. Той залягал много за „натрупването на благодат" в Търново - на езика на средновековните хора това означавало събиране на мощи на светци, които дарявали града с „чудна и несъкрушима сила" и го правели неуязвим от вражи нападения. През средновековието славата на един град се оценявала (не на последно място) по християнските реликви, които съхранявал в своите църкви. Ръководен от тези съображения, цар Калоян пренесъл в Търново мощите на Иларион Мъгленски, на Михаил Воин и на света Филотея - все български светци. Пак при управлението му била построена и патриаршеската църква „Възнесение Господне" (на Царевец) - „майката на всички църкви в българското царство". Към управлението на цар Калоян трябва да отнесем и един от строителните периоди на църквата „Св. 40 мъченици", която е приютила и неговия гроб.
Няма съмнение, че цар Калоян заслужава да се брои сред първите пълководци в средновековната история. Годините на управлението му са запълнени с победни и паметни сражения. Най-забележителна е победата му при Одрин на 14 април 1205 г., спечелена срещу елитните войски на западните рицари. С победата на българите при Одрин бил завинаги погребан митът за непобедимостта на рицарската армия, а цар Калоян, се покрил със заслужена военна слава. Пак на цар Калоян трябва да отдадем заслугата, че съкрушил завинаги мощта на Латинската империя и тя престанала да се брои за първа сила в Европейския югоизток.
Най-големи са постиженията на цар Калоян в дипломатическото поприще. На него принадлежи заслугата за извеждането на възстановената българска държава от политическата изолация и утвърждаването на международния й авторитет — и то по време, когато двете части на европейския континент се бяха вплели в смъртоносен двубой. Големите дипломатически способности на цар Калоян спечелиха на България онзи политически престиж, който се оказа напълно достатъчен, за да се превърне държавата на българите в решаващ фактор за съдбините на Европейския югоизток.


-----------------------------------
Цар Иван Асен II (при който България постига политическо могъщество и става 1ва в цяла Европа по сила, макар че мене не ме кефи чак толкова много поради простата причина че сам си вкарва Троянския кон :) и стига до разпадане на държавата )

http://freeftp.bergon.net/rack3/users/I ... d%20II.jpg


ЦАР ИВАН АСЕН II
/1218-1241/
Най-големият син на цар Иван Асен I от брака му с царица Елена. Сам той се нарича „цар Иван Асен, син на стария цар Асен". В друг вариант името му е записано като „цар Иван Новия Асен, син на предишния Асен Стария". А трети документ, също от български произход, го споменава с името Калоян.
Годината на раждането му е неизвестна. Според изричното свидетелство на Георги Акрополит при убийството на цар Калоян през 1207 г. синовете на стария Асен - Иван Асен и Александър, все още не били излезли от детска възраст -терминът, употребен от византийския историк, се тълкува, че те били на възраст между 8 и 11 години. При това положение трябва да се приеме, че Иван Асен е роден в края на управлението на своя баща - най-късно през 1195 или 1196 г.
Детските години на Иван Асен били съпътствувани от много превратности. Той станал свидетел на смъртта на своя баща, а впоследствие - и на чичовците си. Правата му на престолонаследник (той бил първороден син на цар Асен) никога не били оспорвани. За толерантността на Калоян спрямо невръстния син на Асен съдим от факта, че той изпратил собствения си син Витлеем да учи в Рим, където по всяка вероятност е трябвало да се подготвя за духовна кариера.
Нова драстична промяна в съдбата на Иван Асен настъпила в края на 12П7 г. - затворът срещу Калоян бил дело на хора, настроени враждебно и към престолонаследника. Новият цар (Борил се падал вуйчо на Иван Асен) не бил чужд на мисълта да премахне синовете на цар Асен и по този начин да укрепи своята власт. За това съдим от последвалите събития: верни хора се погрижили да осигурят бягството на Иван Асен (с него бил и възпитателят му) отначало при куманите, а впоследствие, понеже преследванията продължили, при русите. Не е известно руското княжество, което се съгласило да предостави политическо убежище на низвергнатия български престолонаследник, но съществува мнението, че това било Галичкото княжество.
При русите Иван Асен стоял около 10 години. Връзките му с родината едва ли са прекъснали, но за скорошно завръщане можело само да се мечтае. Не знаем и с какво били запълнени дългите години на изгнанието. Несъмнено те оказали влияние при оформянето на характера на Иван Асен -тежката съдба на изгнаника калила неговата воля и му позволила да прозре горчивата истина за превратностите в човешкия живот. По това време Иван Асен бил вече женен - съпругата му, по всяка вероятност била от руски произход, казвала се Анна и дарила мъжа си с две дъщери.
Щастливата звезда на Иван Асен изгряла през 1217 г., когато събитията в България наложили завръщането му. Той потеглил на юг със „сбирщина руси", т.е. с малка дружина от наемници, набрана из руските степи. Още в началото Иван Асен сполучил да завладее северните краища на държавата, а по-късно под властта му се подчинили и останалите области. Единствено Търново затворило вратите си пред законния цар - там Борил издържал седеммесечна обсада. Накрая търновската аристокрация влязла в споразумение с Иван Асен и му отворила вратите на столичния град. Борил бил заловен и ослепен по заповед на новия цар - 1218 г.
Новият български владетел наследил престол с помръкнал политически престиж - при управлението на Борил могъщата някога българска държава била сведена до незначителна сила, без влияние върху съдбините на Европейския югоизток. Предстояло младият цар да решава сложните проблеми около утвърждаването на своята власт. Отново стоял и въпросът за политическото обединение на българите, тъй като при цар Борил редица територии (в Македония, Тракия и по посока на северозапад) попаднали под чужда власт. Още през 1218 г. едно щастливо обстоятелство помогнало на Иван Асен II да излезе от политическата изолация. Към южната "българска граница (в Тракия) приближавали войските на маджарския крал Андрей II, който се връщал от неуспешен кръстоносен поход в Сирия. Иван Асен II се съгласил да пропусне Андрей II през българските земи при условие, че ще му даде дъщеря си за жена. Маджарският владетел трябвало да приеме условията, поставени от новия български цар. Известно време той отлагал изпълнението на брачния договор, като се оправдавал, че бракът трябвало да получи папската благословия. През 1221 г. пана Хонорий III дал съгласието си и маджарската принцеса Анна-Мария била провъзгласена тържествено за българска царица. Иван Асен II получил като зестра областите около Белград и Браничево, които навремето цар Борил отстъпил на маджарите. Чрез този брак Иван Асен II се сродил не само с маджарския владетелски дом, но и с латинския император, и с никейския владетел - една от дъщерите на латинския император била съпруга на Андрей II, а малко преди това била уговорена сватбата между сина на маджарския крал и Мария, дъщерята на никейския император Теодор I Ласкарис.
През следващите години цар Иван Асен II ангажирал вниманието си по посока на Константинопол, тъй като вече удрял часът за подялбата на Латинското „наследство". То се оспорвало (с цената на всички позволени и непозволени средства) от две гръцки държави - Никейската империя и Епирското деспотство. В този спор рано или късно трябвало да се включат и българите — още повече че епирският владетел Теодор Комнин станал непосредствен съсед на Иван Асен II. Между двамата владетели бил сключен мирен договор, скрепен с брак между Мария, дъщеря на Иван Асен II (от първия му брак), и Мануил, брат на солунския император Теодор Комнин. Договорът бил от полза най-вече за Теодор Комнин, тъй като съюзът му с българите го подсигурявал откъм север и му развързал ръцете по посока на Константинопол.
Не по-малък бил политическият актив и за цар Иван Асен VII - все по-нарастващият му авторитет го извеждал на първо място сред владетелите на Балканите и налагал на латинците една подчертана коректност в отношенията им с българите. Това „балансиране на отношенията", разбира се, не можело да трае дълго. Първи почувствували опасността латинците и дипломацията им подхванала сложна интрига, която имала за цел да подкопае съюза на Иван Асен II с Теодор Комнин. И трябва да признаем, че тази политика се увенчала с пълен успех.
Интригата на латинската дипломация се състояла в следното: тъй като на престола в Константинопол управлявал Балдуин II (той бил на 11 години), те пуснали слуха, че латинците са готови на брачен съюз между Балдуин II и Елена, дъщерята на цар Иван Асен II. По-нататъшните им планове уж предвиждали българският владетел да поеме опекунството над малолетния латински император и да стане регент на Латинската империя. Че това не били повече от умишлено разпространявани слухове, личи от следното: цар Иван Асен II така и не получил официално предложение за подобен съюз; по същото време латинците сключили договор с Йоан дьо Бриен, който предвиждал бившият йерусалимски крал да поеме съдбините на империята и да стане настойник на Балдуин II - договорът бил подписан в Перуджа на 9 април 1229 г.
Латинците пазели в дълбока тайна споразумението от Перуджа - те не без основание разчитали, че слуховете за предстоящото сродяване на управляващите домове в Константинопол и Търново ще предизвикат ответни действия от страна на Теодор Комнин. Солунският император, който и без това бил убеден, че влизането му в Константинопол трябва да се предшествува от завладяването на България, решил да постави всичко на карта. През ранната пролет на 1230 г. Теодор Комнин изненадващо насочил войските си срещу България - под знамената си имал и много западни наемници. От Одрин той потеглил на север, преминал река Марица и навлязъл в българска територия. Самочувствието на Теодор Комнин било равно на неговата самонадеяност - „смятал, че българите ще се уплашат и няма да издържат даже първото нападение на войските му". За увереността в победата съдим от факта, че водел и семейството си.
Изненадата, на която разчитал Теодор Комнин, станала първопричина за поражението му. Цар Иван Асен II нямал достатъчно време да подготви войските си. Но на негова страна било правото на защитник на родната страна -- „той се уповавал повече на нарушаването на клетвите и договорите от страна на Теодор Комнин". Окриляло го и дръзновението на младежките му години, склонността към риска, която често оправдава смелите и амбициозни начинания. С малка войска (според думите на византийските историци „хиляди в нея не можело да се броят") той смело се впуснал срещу нашествениците и ги посрещнал близо до българската граница. Можем само да се възхищаваме от бързия марш на българската армия - тя изминала три пъти повече път от войските на солунския император. Това подсказва, че Иван Асен II ще е научил предварително за намеренията на неприятеля.
Войските се сблъскали на мястото, наречено Клокотница, край днешния град Хасково. Откъм север местността е хълмиста, а през равнината протича малка рекичка. За никаква изненада или скрит маньовър от страна на българите не може да става и дума. Византийските историци твърдят, че преди сражението Иван Асен II заповядал да окачат на знамето му „писмената клетка" на Теодор Комнин. Подробности около самото сражение не са известни. Знаем само, че „Теодор Комнин бил решително победен от българите и взет в плен с мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните, а всичките им вещи станали плячка" на победителите.
Това знаменито сражение станало на 9 март 1230 г. в „деня на светите 40 мъченици", на чието „застъпничество" цар Иван Асен II побързал да отдаде великолепната си победа.
Катастрофата, която сполетяла Теодор Комнин при Клокотница, не се оказала с толкова трагични последици за войниците му. Към тях българският владетел се отнесъл „човеколюбиво, освободил повечето от войниците и най-вече по-простите и сбирщината, и ги отпратил по селата и градовете им". Действията на цар Иван Асен II могат да бъдат разбрани с оглед на по-нататъшните му планове: той бил не само достатъчно способен военачалник и умеел да печели сражения, но (което е още по-важно) умеел да се възползува от плодовете на победата. Веднага след битката при Клокотница той потеглил към владенията на Теодор Комнин, като смятал да „премахне ромейската власт и да стане господар" в тези земи. Далеч преди навлизането му в ромейските предели освободените гръцки войници разнасяли славата му на добър и човечен владетел и градовете един след друг („без кръвопролития") му отваряли крепостните си врати. Под властта му се подчинил Одрин, след това Димотика, после областта между реките Марица и Места, Сяр, Битоля, Прилеп, областта Тесалия и цяла Албания, чак до Адриатическо море. Както сам Иван Асен II заявява в триумфалния си надпис от търновската църква „Св. 40 мъченици", след 9 март 1230 г. той превзел „цялата земя на кир Теодор Комнин - на Одрин до Драч".
Победата при Клокотница е без съмнение най-щастливата битка във военната ни история - сетнините й имали като последица присъединяването на всички земи, населени с българи, под скиптъра на търновския самодържец. В Солун бил поставен да управлява деспот Мануил, зет на Иван Асен II. Единствено Константинопол останал под властта на латинците, но както отбелязва Иван Асен, „и те се подчиняваха под скиптъра на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мен и благодарение на мен преживяваха дните си". Думите му са естествен израз на нарасналото му самочувствие, но същевременно отразяват много точно обстановката на полуострова след 1230

_________________
Союз Советских Социалистических Республик
-> Пролетарии всех стран, соединяйтесь!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:10 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 29 Дек 2004 21:19
Мнения: 535
Местоположение: При Шопити ....
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
L00n написа:
хайде да улесним работите а?

http://bg.wikipedia.org/

ако всеки почне така...



ако очакваш да намериш в тая чупената енциклопедия информацията която написах ( относително казано) ти казвам браво

и ме съмнява всеки да почне така понеже има много малко знаещи те хората не знаят кои са владетелите на България ти очакваш да ти напишат информация или аре да ти paste-нат

_________________
Союз Советских Социалистических Республик
-> Пролетарии всех стран, соединяйтесь!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:13 
Offline
Go Hard Or Go Home
Аватар

Регистриран на: 05 Ное 2005 03:14
Мнения: 2361
Години: 32

Местоположение: Фитнес Залата
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
:O_o: :O_o: ахъ добре... :bang:

_________________
The theory of evolution claims that only the strong shall survive. Maybe so...maybe so...But the theory of competition says just because their the strong doesn't mean they cant get their ass's kicked. Thats right. See what every long shot, come from behind underdog will tell you is this. The other guy may in fact be the favorite, the odds maybe stacked against you, fair enough. But what the odds don't know is this isn't a math test. This is a completely different kind of test. One where PASSION has a funny way of trumping logic.No matter what the stats may say, and the experts may think, and the commentators may have predicted, when the race is on all bets are off!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:15 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 29 Дек 2004 21:19
Мнения: 535
Местоположение: При Шопити ....
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
L00n написа:
:O_o: :O_o: ахъ добре... :bang:


както и да е ако имаш информация поствай

_________________
Союз Советских Социалистических Республик
-> Пролетарии всех стран, соединяйтесь!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:17 
Offline
Go Hard Or Go Home
Аватар

Регистриран на: 05 Ное 2005 03:14
Мнения: 2361
Години: 32

Местоположение: Фитнес Залата
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
NightCrawler написа:
L00n написа:
:O_o: :O_o: ахъ добре... :bang:


както и да е ако имаш информация поствай


имам само книги...
а пък и в google има доста нещица...ама книгата си е книга...

_________________
The theory of evolution claims that only the strong shall survive. Maybe so...maybe so...But the theory of competition says just because their the strong doesn't mean they cant get their ass's kicked. Thats right. See what every long shot, come from behind underdog will tell you is this. The other guy may in fact be the favorite, the odds maybe stacked against you, fair enough. But what the odds don't know is this isn't a math test. This is a completely different kind of test. One where PASSION has a funny way of trumping logic.No matter what the stats may say, and the experts may think, and the commentators may have predicted, when the race is on all bets are off!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:19 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 29 Дек 2004 21:19
Мнения: 535
Местоположение: При Шопити ....
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
L00n написа:
NightCrawler написа:
L00n написа:
:O_o: :O_o: ахъ добре... :bang:


както и да е ако имаш информация поствай


имам само книги...
а пък и в google има доста нещица...ама книгата си е книга...



да така си е я дай някои заглавия да видя за какво става на въпрос

аз бях чел книгата за Калоян но не я довърших то беше на времето като бях лапе 6-7 клас пък ся супер ме е яд че не съм я допрочел ...

_________________
Союз Советских Социалистических Республик
-> Пролетарии всех стран, соединяйтесь!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:28 
Offline
Go Hard Or Go Home
Аватар

Регистриран на: 05 Ное 2005 03:14
Мнения: 2361
Години: 32

Местоположение: Фитнес Залата
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
Бележити Българи 681г - 1396г
държавно военно издание

другата любима ми е на Георги Казанджиев :
Войните на Българската войска през вековете

_________________
The theory of evolution claims that only the strong shall survive. Maybe so...maybe so...But the theory of competition says just because their the strong doesn't mean they cant get their ass's kicked. Thats right. See what every long shot, come from behind underdog will tell you is this. The other guy may in fact be the favorite, the odds maybe stacked against you, fair enough. But what the odds don't know is this isn't a math test. This is a completely different kind of test. One where PASSION has a funny way of trumping logic.No matter what the stats may say, and the experts may think, and the commentators may have predicted, when the race is on all bets are off!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:45 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 02 Май 2005 18:50
Мнения: 557
Години: 32

Местоположение: Akiba and Harajuku districts
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
Брех, че много се интересувате от история ама :)
Намерете ми инфо за пирамидите в Китай, за които се предполага че са български (над 100 мисля, че бяха и има по-големи от египетската-хеопсовата пирамида)... поне знам че е била намерена мумия със българския знак IYI...
Горда Стара... блабла комунистическия химн на България все още стои, Шуми Марица по ми харесва! :)

_________________
Celldweller - Own Little World (Remorse Code Remix)
Ningen no naimen ni okeru kyōki!
야ㅡㅑㅅㅁㄱ - 녀ㅓㅑ
OWNER!
Изображение
LIKES!
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:48 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 29 Дек 2004 21:19
Мнения: 535
Местоположение: При Шопити ....
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
DiviNe написа:
Брех, че много се интересувате от история ама :)
Намерете ми инфо за пирамидите в Китай, за които се предполага че са български (над 100 мисля, че бяха и има по-големи от египетската-хеопсовата пирамида)... поне знам че е била намерена мумия със българския знак IYI...
Горда Стара... блабла комунистическия химн на България все още стои, Шуми Марица по ми харесва! :)


а ние да ти намерим аз за 1ви път чувам това за пирамидите

_________________
Союз Советских Социалистических Республик
-> Пролетарии всех стран, соединяйтесь!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:58 
Offline
Търсач

Регистриран на: 25 Яну 2007 20:12
Мнения: 52
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
DiviNe написа:
Брех, че много се интересувате от история ама :)
Намерете ми инфо за пирамидите в Китай, за които се предполага че са български (над 100 мисля, че бяха и има по-големи от египетската-хеопсовата пирамида)... поне знам че е била намерена мумия със българския знак IYI...
Горда Стара... блабла комунистическия химн на България все още стои, Шуми Марица по ми харесва! :)


ako iskash da kajesh che ne razbirame ot istoriq taka da byde temata sega ne e da si proverqvame znaniqta a da spodelqme informaciq i az neznaeh za mumiqta interesno mi se struva ...


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 01:59 
Offline
Go Hard Or Go Home
Аватар

Регистриран на: 05 Ное 2005 03:14
Мнения: 2361
Години: 32

Местоположение: Фитнес Залата
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
той винаги го е намеквал по един или по друг начин : )

_________________
The theory of evolution claims that only the strong shall survive. Maybe so...maybe so...But the theory of competition says just because their the strong doesn't mean they cant get their ass's kicked. Thats right. See what every long shot, come from behind underdog will tell you is this. The other guy may in fact be the favorite, the odds maybe stacked against you, fair enough. But what the odds don't know is this isn't a math test. This is a completely different kind of test. One where PASSION has a funny way of trumping logic.No matter what the stats may say, and the experts may think, and the commentators may have predicted, when the race is on all bets are off!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 02:11 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 02 Май 2005 18:50
Мнения: 557
Години: 32

Местоположение: Akiba and Harajuku districts
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
L00n написа:
той винаги го е намеквал по един или по друг начин : )

Грешиш, просто не вярвах че някога ще видя дискутиране на история в тоя форум (не че знам много, просто ми е интересно и любопитно) или някаква тема от този род. :)

_________________
Celldweller - Own Little World (Remorse Code Remix)
Ningen no naimen ni okeru kyōki!
야ㅡㅑㅅㅁㄱ - 녀ㅓㅑ
OWNER!
Изображение
LIKES!
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 03:17 
Offline
Търсач

Регистриран на: 25 Яну 2007 20:12
Мнения: 52
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
На кратко историята на България ...

Цитат:
Създадена преди повече от 1300 години, България е най-старата държава в Европа. Обединени от хан Аспарух прабългари и славяни образуват през 681 г. своя държава, която бързо се утвърждава и разширява. При управлението на княз Борис (852-889) това обединение се укрепва още повече, когато страната приема християнството през 863 г. Българи и славяни доказват, че България не е нещо временно и тя се нарежда до най-могъщите държави тогава – Византия и Франската империя. България се развива като независима и самостоятелна държава, със своя писменост и култура, за което способства и създадената от братята Кирил и Методий (855 г.) славянска азбука. При приемника на княз Борис цар Симеон (893-927) България опира на три морета и се превръща в най-могъщата държава и средище на книжнина и култура.

Следващите няколко десетилетия държавата е отслабена и подложена на постоянни нападения от страна на Византия, която успява през 1018 г. да подчини България. Този период продължава до 1185 г ., когато след въстанието на Асеневци държавната независимост е възстановена. При управлението на цар Йоан Асен II (1218-1241) България достига върха на политическото си могъщество и отново опира на три морета – Адриатическо, Бяло и Черно море. При приемниците на цар Йоан Асен II държавата отново започва да отслабва. Балканските страни често водели битки помежду си, което през 14 в. довело турците на Балканския полуостров. България не могла да се справи с Османското нашествие, което приключва през 1396 г. с превземането на последната българска крепост Никопол. Настъпва 5-вековен етап от историята на България, известен като Турско робство. През това време турците не престават да се опитват да асимилират и подчинят българското население, което обаче успява 500 г. по-късно да въстане. С помощта на Русия с Руско-турската война 1877/1878 България е освободена. На 3 март 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор, в който се определят границите на освободената държава. България възвръща етническите си граници (172 000 кв. км.). Това обаче противоречи на желанията и интересите на западните сили и на 13 юли 1878 г . България е разпокъсана с Берлинския договор. Страната е разделена на Княжество България със столица София, и васална провинция Източна Румелия със столица Пловдив. Това разделение продължава до 6 септември 1885 г ., когато Съединисткият акт успява. Това никак не се харесва на великите сили, в частност Русия, но все пак на 24 март 1886 г. Съединението е признато от всички, включително и Турция. Това открива пътя за истинското независимо развитие на България. Делото на Съединението е продължено от обявяването на българската независимост на 22 септември 1908 г. на хълма Царевец в Търново.

В началото на 20 в. балканските държави се обединяват срещу Османската империя и на 5 октомври 1912 г. избухва Първата балканска война, в която за по-малко от месец съюзническите войски поставят довчерашния си поробител на колене. На 17 май 1913 г. Представителите на Балканския съюз и Турция подписват Лондонския мирен договор, в който Турция се отказва от всичките си територии западно от линията Мидия-Енос. Балканският съюз обаче не издържа на противоречията между съюзниците и напора отвън и така избухва Втората Балканска война /16 юни 1913 г./, която има фатален край за България. Държавата губи Южна Добруджа, която отива в Румъния, Западна Тракия в Гърция, голяма част от Македония в Сърбия и Адрианопол в Турция. На следващата година избухва Първата световна война /1914-1918/ , в която България начело с цар Фердинанд се включва през 1915 г. на страната на Централните сили и излиза като губеща с много жертви и териториални загуби, съдържащи се в Ньойския договор от 27 ноември 1919 г . Между двете световни войни България е разтърсвана от много вътрешни размирици. През 1935 г. начело на държавата застава цар Борис III., който умира по време на Втората световна война през 1943 г.

Във Втората световна война /1939-1945 / България се включва през 1941 г. на страната на Германия, но на практика българските войски така и не водят военни действия срещу Русия и не се включват в преследването на евреите, дори спасяват българските евреи. На 05.09.1944 г. Русия обявява война на България и руските войски навлизат в България. След края на войната границите на България се запазват във вида си от 1940 г., когато България си връща Южна Добруджа.

На 09.09.1944 г. В България има преврат и на власт идва Отечествения фронт. България става Народна Република, а министър-председател е Георги Димитров, който през 1949 г. умира в Москва.
През 1954 г. главен секретар на БКП става Тодор Живков, България започва да се развива по пример на Русия. Управлението на Тодор Живков продължава до ноември 1989 г., когато комунизмът се сгромолясва навсякъде в европейските социалистически държави, включително и Русия. Оттогава вече 16 години България се опитва да поеме по пътя на демокрацията. От март 2004 г. страната е член на NATO, а през 2007 г. се очаква тя да бъде приета и в Европейския съюз.


ето и няколко карти от Българската история !

Стара велика България
България при Хан Аспарух и Хан Тервел
България при Хан Крум
България при Цар Симеон
България при Цар Калоян
Карта на Българските царства
България по време на втората световна воина


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 03:29 
Offline
Фен на Левски
Аватар

Регистриран на: 12 Авг 2006 16:01
Мнения: 1490
Години: 28

Местоположение: Балик
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
списък на българските владетели

1. Неизвестни легендарни владетели V-I хил. пр. Хр. ...........

2. Хан То Бан [Туман] от рода Дуло III хил. пр. Хр.

3. Хан Мо Тун [Моде или Модзук] от рода Дуло 209-174 пр. Хр.

4. Хан Ки Окъ[Ки Йог или Лао Чан; Лао Шан] от рода Дуло 174-161 пр. Хр.

5. Хан Кун Син от рода Дуло 161-126 пр. Хр.

6. Хан И Ти Ша [Ичейе] от рода Дуло 126-114 пр. Хр.

7. Хан О Уй от рода Дуло 114-105 пр. Хр.

8. Хан О Су Ли от рода Дуло 105-101 пр. Хр.

9. Хан Ху Ли Хо от рода дуло 102-101 пр. Хр.

10. Хан Цу Те Хо от рода Дуло 101-96 пр. Хр.

11. Хан Хо Лог Ко от рода Дуло 96-85 пр. Хр.

12. Хан О Йен Те от рода Дуло 85-60 пр. Хр.

13. Хан Хи Ли Куан Ку от рода Дуло 60-58 пр. Хр.

14. Хан Хо Шан Ша от рода Дуло 58-54 пр. Хр.

15. Хан Цит Ки от рода Дуло 54-? г. пр. Хр.

16. Неизвестни владетели.......................

17. Хан Крумбат от рода Дуло 359-368

18. Хан Баламир от рода Дуло 368-412

19. Хан Мундзук от рода Дуло 412- ?

20. Хан Руа от рода Дуло ?-430

21. Хан Бледа от рода Дуло 430- ок. 443

22. Хан Атила от рода Дуло ок. 443-453

23. Хан Ирник от рода Дуло 453-503

24. Хан Болах от рода Дуло 503-528

25. Царица Боаркис от рода Дуло 528-539

26. Хан Крумбат II от рода Дуло 539-562

27.Хан Аскал от рода Дуло 563-603

28. Хан Гостун от рода Дуло 603-605

29. Хан Кубрат от рода Дуло 605-665

30. Хан Бат Баян от рода Дуло 665-668

31. Хан Аспарух 681-695

32. Хан Тервел 701-714

33. Наезвестен I 714-715

34. Неизвестен II 715-721

35. Хан Севар от рода Дуло 721-737

36. Хан Кормисош от рода Вокил 737-754

37. Хан Винех от рода Укил 754-760

38. Хан Телец от рода Угаин 760-763

39. Хан Сабин от рода Вокил 763-766

40. Хан Умор от рода Укил 766-?

41. Хан Токту 766-767

42. Хан Паган 767-768

43. Хан Телериг 768-777

44. Хан Кардам от рода Дуло 777-803

Хан Крум Страшни от рода Дуло 803-814

46. Хановете Докум, Цок и Диценг от рода Дуло 814-815

47.Хан Омуртаг от рода Дуло 814-831

48. Хан Маламир от рода Дуло 831-836

49. Хан Пресиян от рода Дуло 836-852

50. Княз Борис I Михаил от рода Дуло 852-889

51. Цар Владимир Расате от рода Дуло 889-893

52. Цар Симеон I от рода Дуло 893-927

53. Цар Петър I от рода Дуло 927-970

54. управление на Давид, Мойсей, Арон и Самуил от рода Дуло 970-977

55. Цар Борис II от рода Дуло 977-?

56. Цар Роман от рода Дуло 977

57. Цар Самуил от рода Дуло 977-1014

58. Цар Гавраил Радомир от рода Дуло 1014-1015

59. Цар Иван Владислав от рода Дуло 1015-1018

60. Цар Петър II Делян от рода Дуло 1040-1041

Византийско владичество.........................................

61. Цар Асен I от рода Асен 1187-1196

62. Цар Петър II от рода Асен 1196-1197

63. Цар Калоян от рода Асен 1197-1207

64. Цар Борил от рода Асен 1207-1218

65. Цар Иван Асен II 1218-1241

66. Цар Каломан I от рода Асен 1241-1246

67. Цар Михаил II Асен 1246-1256

68. Цар Каломан II от рода Асен 1256-1257

69. Цар Константин Асен 1257-1277

70. Цар Ивайло 12178-1279

71. Цар Иван Асен III 1279-1280

72. Цар Георги I Тертер 1280-1292

73. Цар Смилец 1292-1298

74. Чака 1300

75. Цар Тодор Светослав 1300-1321

76. Цар Георги II Тертер 1321-1322

77. Цар Михаил Шишман 1323-1330

78. Цар Иван Стефан 1330-1331

79. Цар Иван Александър 1331-1371

80. Цар Иван Шишман 1371-1393

Турско владичество.............................

81. Княз Александър Батенберг 1879-1886

82. Цар Фердинанд Сакскобурготски, потомък на рода Дуло 1887-1918

83. Цар Борис III Сакскобурготски 1918-1943

84. Цар Симеон II Сакскобурготски 194

_________________
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 03:32 
Offline
Търсач

Регистриран на: 25 Яну 2007 20:12
Мнения: 52
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
Българската противотанкова бригада в състава на SS войските

Цитат:
Въпросът за формирането на доброволчески български легион в състава на Waffen-SS е повдигнат от Химлер още през декември 1942 г. Обаче българското правителство и лично цар Борис III, които не бързат да заплатят участието си в хитлеристкия "кръстоносен поход срещу болшевизма" с живота на своите войници, вежливо, но безапелационно отклоняват предложението на райхсфюрера. Комунистическият преврат в България рязко променя нещата. Инициативата по въпроса напълно преминава в ръцете на Химлер и през есента на 1944 г. той дава заповед да се започне формирането на български гренадирски (пехотен) полк, който в перспектива трябва да послужи за разгръщане на пълнокръвна българска моторизирана пехотна SS дивизия (първа българска гренадирска SS дивизия) (Waffen-Grenadier Division der SS /bulgarische Nr 1/). При това райхсфюрерът на SS уточнява специални критерии за набор на българи-доброволци. В редовете на българската част не са допускани бивши войници и офицери от българските експедиционни войски в Македония - те преминават на страната на германската армия в хода на операция по разоръжаването им през септември 1944 г. - аргументът е, че те са се предали "от страх за живота си" и следователно не са достатъчно надеждни (по правило тях ги разпределят в германските, унгарските и хърватските части, биещи се на Балканите и в югоизточна Европа). Като доброволци са допускани само българи, приемуществено военни, които са успели след деветосоептемврийския преврат да си пробият път през обхванатата от война Югославия или бегълци и дезертьори от българските съединения, биещи се заедно със съветската армия.

Но очакванията на райхсфюрера да набере достатъчно доброволци при толкова строги правила за набор се оказват твърде оптимистични. След като началната вълна на българското антисъветско съпротивително движение е жестоко потушена от съветските войски и местните комунисти, мнозинството от оцелели патриоти предпочитат да останат в страната и да преминат към нелегални или партизански методи на борба. Тези, които избират да емигрират, предпочитат Турция, до която е много по-лесно да се достигне от пределите на България и където кемалисткото правителство им предоставя убежище.

В крайна сметка, към началото на 1945 г., в учебния център на SS в градчето Дьолерсхайм в североизточна Австрия успяват да съберат общо 25 офицери, 56 подофицери и около 500 войници от бившата българска армия. Към тях се присъединяват около 150 български студенти, учещи се в различни университети на Германия, повечето членове на националситическата младежка организация "Бранник", в това число 12 девойки, изучаващи медицина във Виена (една от тях впоследствие е тежко ранена, а друга изчезва безследно). С други думи, за формирането на бъдещата българска дивизия, Химлер може да разчита на малко над 700 българи.

Със съжаление, райхсфюрерът е принуден да съкрати българската си програма и издава заповед за създаването на българска противотанкова SS бригада (SS Panzer-Zestörer Brigade /bulgarische Nr 1/). Но, при все че българското SS формирование до края на войната се именува във всички немски бойни разписания като "бригада", поради недостига на хора било започнато сформирането само на единия противотанков полк, при това - в непълен състав. Командирът на полка временно изпълнявал длъжността и на командир на бригадата, при все, че за нея не са сформирани дори щабни структури. Самите български войници и офицери предпочитат да наричат частта си Бронеизтребителна легия, като знак за приемственост от отрядите на българските революционери, оформяни зад граница в зората на национално-освободителната борба срещу турците 1861-68 г.

Организационно българската SS част се състояла от два пълнокръвни пехотни батальона, усилени с противотанкови средства: противотанков артилерийски дивизион и бойно-осигурителни подразделения: свързочно-сигнална, медицинска, сапьорно-заградителна и щабна роти. Командир на полка и по съвместителство на бригадата е бил полковник Иван Рогозаров, бивш министър на труда и началник на спомагателните Трудови войски на страната, по време на деветосептемврийския преврат той се намира в Германия на официално посещение. Първи батальон се командва от подполковник Георги Малков (бивш началник-щаб на Втора пехотна дивизия на Българската армия, участник в отбраната на Велико Търново от съветските войски [преводачите на тази статия не са попадали на информация за активни действия на българската армия срещу съветските войски]), Втори батальон е под командването на капитан Цветан Богоров, противотанковият дивизион - под началството на капитан Лебибов, медицинската команда оглавява майор от запаса д-р Лука Билярски. За началник на щаба на бригатада е назначен член на NSDAP от 1939 г. SS-щурмбанфюрер Паул Брилинг - от български произход по майчина линия. Той е и единственият германски офицер в щата на българската бригада, поне доколкото е известно от документалните източници. Вероятно в редиците на легионерите са се вляли също и офицерите и подофицери от SS, обучаващи ги в лагера в Дьолерсхайм, но за това предположение няма достоверно потвърждение.

На въоръжение в Българската бригада от SS постъпват напълно усъвършенствани противотанкови средства, влизащи по това време на въоръжение във всички подразделения на войските на SS: панцерфауст, противотанкови пушки и реактивни противотанкови гранатомети, гранати и мини различни модификации. Артилерийският дивизион е укомплектован с 7,5 см противотанкови оръдия с повишена бронепробиваемост, но броят им е едва 16, вместо полагащите се по щат 24. Противовъздушната отбрана на бригадата се осигурава за сметка на две 8,8 см зенитни оръдия, по-често, обаче, използвани в ролята им на противотанкови. Пехотното въоръжение на легионерите се състои от стандартните за немската армия 50-мм ротни миномети, отдельонни и взводни картечници MG-34, карабини "Маузер", картечни пистолети MP-40 и пистолети "Парабеллум", "Валтер" и "удължен Браунинг". Покрай щатното въоръжение, почти всички войници и офицери се стараят по балкански маниер да си набавят "лични" пистолети от най-различни модели. Членовете на младежката организация "Бранник" освен щатните си щикове носят и униформените си ножове, а някои от офицерите имат и саби. Най-необичайниото бойно средство във въоръжението на бригадата е предаденият на българите по личното разпореждане на райхсмаршал Гьоринг, ценящ високо българските пилоти, лек разузнавателно-комуникационен самолет Hе-129 "Щорх". Той се базира на пистата на учебния център и се пилотира от подпоручика от българските ВВС Петър Бочев, свалил на 1 август 1943 г. над България един от първите американски бомбардировачи. Транспортните средства на българската бригада SS се състоят от камиони "Опел-Блиц" и "Фиат" (последните се използват като артилерийски влекачи), за свръзка има няколко бързоходни автомобила "Опел-Капитан" и мотоциклети.

Българската бригада е съставна част от SS-войските на Третия райх, но на територията на лагера й действа странна смесица от есесовския кодекс на честта и устава на българската царска армия. По аналогичен начин стоят нещата и с военните звания: във всички "външни" документи военнослужещите от бригадата фигурират под есесовски звания, същевременно "вътре" в своята част те продължават да носят българските си чинове. В българската бригада SS има следното съотношение на званията:
редник - шутцер
ефрейтор - ротенфюрер
младши подофицер - унтершарфюрер
подофицер - шарфюрер
фелдфебел - хауптшарфюрер
офицерски кандидат - штандартюнкер
подпоручик - унтерштурмфюрер
поручик - оберщурмфюрер
капитан (ротмистър) - хауптщурмфюрер
майор - щурмбанфюрер
подполковник - оберщурмбанфюрер
полковник - щандартенфюрер

Българската бригада не успява да получи есесовски щандарт, но все пак знаме на частта има. То е направено от съпругата на командира на бригадата Стела Рогозарова и е осветено от православен свещеник в Грац; въпреки импровизирания му характер, легионерите се отнасят към него с традиционното за българите благоговение. То представлява трикольор (бяло-зелено-червен) с вшит сребърен лъв за герб и стария девиз на българските борци за независимост: "Свобода или смърт". Знамето се носи пред строя дори в присъствието на висши представители на германското началство и, видимо, не предизвиква сериозни възражения от тяхна страна.

По устав българските есесовци трябва да носят общоесесовската униформа с някои отличителни знаци за националната принадлежност. На дясната петлица на китела вместо традиционната "Зиг руна" е закачен сребърният български лъв, а на предната част на левия ръкав се носи щитообразна нашивка с националните цветове. Освен това много войници и офицери, запазили своите български знакови отличия, самоволно заменят есесовските пагони със собствените си, а кокардата-"мъртвешка глава" - с българския лъв или розетка. Много от бойците носят на главите си българските си пилотки и фуражки. Но само у един представител на бригадата се среща пълна българска униформа - знаменосеца подофицер Радойнов. През пролетта на 1945 г. в бригадата започват да постъпват камуфлажни блузи и наметала, но доставките не стигат за всички легионери и се ползват с одобрението им. Каските и снаряжението на бригадата са били вероятно с напълно немски произход, освен българската катарама с лъв у няколко от войниците.

Мнозинството от бившите войници и офицери от Българската армия, са успели да получат бойно кръщене в боевете с югославяните и собствените партизани-комунисти, а много от "бранниците" са преминали през някаква военна подготовка, и затова германските инструктори в Дьолерсхайм почти не срещат трудности в бойната подготовка на личния състав на българската бригада. Българите лесно овладяват непознатите им оръжия и показват респектиращи резултати. Много повече проблеми предизвиква поведението на отпускарите-легионери, които не се грижат много-много за съхранението на покоя в тихото австрийско градче. Всяка вечер се отбелязва със скандали, чупене на прозорци и бой в кръчмите. Най-сериозният инцидент се случва през март, когато в едно от кафенетата е застрелян боец от местния фолксщурм, а втори е сериозно ранен с нож. И въпреки че полковник Рогозаров скрива виновните от полевата жандармерия, много войници след този случай се разделят с личните си пистолети, а "бранниците" - с ножовете си. Като цяло, ако не се броят няколкото страстни романси на легионерите с местните госпожици, отношенията на българите с местните жители са, меко казано, неприязнени.

В подобна насока се изграждат и взаимоотношенията с другарите по оръжие - немците. В представите на обикновения българин Германия изглежда основният виновник за две национални катастрофи, постигнали България през 1918 и 1944 г. Затова, освен пълното недоверие към германското командване, офицерите от бригадата допускат враждебни изказвания спрямо съюзниците си не само помежду си, но и в общуването си с войниците. Може би най-германофилската част от българската бригада са студентите "бранници", живели известно време в Германия и запознали се отблизо с народа й. Иначе войниците нерядко се изказват даже в смисъл, че желаят Червената армия да удържи победа "над немците". Най-надеждно подразделение е първа рота на ротмистър Стефан Замфиров, бивш офицер от българската жандармерия, имащ да урежда лични сметки с болшевиките: след деветосептемврийския преврат на партизаните е убита жена му. Подбирайки в ротата си хора, които имат лични причини за ненавист към комунистите, той установява сред тях желязна дисциплина и взаимно поръчителство; именно на тази рота неведнъж се опира впоследствие полковник Рогозаров, потушавайки "червените прояви" в бригадата.

В началото на април формирането на Българската противотанкова бригада SS е прекъснато: войските на Червената армия развиват в Източна Европа мощно настъпление, и вермахтът спешно се нуждае от всякакви резерви. Бригадата е включена в бойното разписание на 2-ри танков корпус на SS, отбраняващ подстъпите към Виена на рубежа на река Морава. На 4 април, в навечерието на щурма на Червената армия на столицата на Австрия, българската бригада получава заповед да се подготви за заминаване на фронта. Легионерите посрещат това известие с въодушевление, още повече, че техен противник ще станат войските на 46-а армия от 3-ти Украински фронт, преди това преминали с огън и желязо през територията на България [Тук авторът малко се е поувлякъл - наистина те минават през България, но чак "с огън и желязо" не - доколкото ни е известно, няма никакви серозни сблъсъци или пък наказателни операции от страна на съветската армия.].

В последната минута, обаче, потеглянето на бригадата е задържано: на полковник Рогозаров докладват, че група легионери начело с кандидат-офицер Мичо Златков, бивш студент, смятат след пристигне на фронта, да изтребят щаба на бригадата и да преминат на страната на неприятеля; един от заговорниците в навечерието на отпътуването се разкайва и избягва, оставяйки подробен рапорт. Полковникът начаса взема решителни мерки, разгромявайки заговора със свои сили: всички заподозрени са арестувани, а самият Златков, оказал съпротива - убит. Но потеглянето на българската бригада към фронта е провалено. Маневрен отряд на германската полева жандармерия и подразделения на фолксщурма обкръжават лагера на "ненадеждното" съединение и изискват от българите да предадат оръжието си докато се приключи разследването на произшествието. Легионерите отказват и на контролно-пропускателния пункт се завързва престрелка, в която са ранени по няколко души и от двете страни, а един от българите впоследствие умира от раните си. На полковник Рогозаров се налага да приложи цялата си твърдост, за да прекрати кръвопролитието и да застави легионерите да сложат оръжие.

По "делото Златков" са арестувани 28 легионери, 8 от които са осъдени на смърт от военно-полевия съд и разстреляни от жандармерията пред строя на бригадата, а шест са признати за невинни и се връщат в строя. Благодарение на усилията на Рогозаров и неговия началник щаб Брилинг боят на КПП е оставен без последствия. Но докато се изясняват всички обстоятелства по случая изминава почти цял месец, който легионерите прекарват в лагера си като полу-затворници, а съветските войски междувременно завземат Виена и с бой се придвижват надълбоко в територията на Австрия. Положението на германските войски катастрофално се влошава и затова командването взима решение да пусне в бой дори и "ненадеждната" Българска бригада SS, на която е съдено да получи бойно кръщене в последната седмица на войната.

На 5 май командирът на 2-ри танков корпус на SS дава заповед Българската бригада да напусне Дьолерсхайм и да заеме защитна позиция на едно от танкоопасните направления от отбранителната зона на корпуса - в североизточните покрайнини на населения пункт Щокерау, югозападно от Виена. Извършвайки стремителен нощен марш към фронта, Българската бригада в утрото на 6 май се влива в редиците на SS дивизията, отбраняваща Щокерау, и получава своя самостоятелен участък от отбраната.

Тъй като противотанковите съоръжения на подстъпите към града са недовършени, полковник Рогозаров взима решение да срещне съветските войски по улиците, където огневите средства на бригадата могат успешно да им се противопоставят. За да избегне жертвите сред мирното население, той се обръща към все още неуспелите да се евакуират жители на Щокерау със заповед спешно да напуснат града. За осигуряване на безпроблемната евакуацията на хората на безопасно място им е предоставен автотранспорта на бригадата, една рота от 2-ри батальон и медицинската рота.

Въпреки че няколко души дезертират по време на нощния марш, бойният дух на българските легионери в очакването на боя е достатъчно висок. "На всички им беше ясно, че краят на войната не е далеч, и че Германия не може вече да победи - спомня си впоследствие ветеранът от бригадата Стоян Попянков, по това време млад "бранник", - но битката очаквахме с упоение. В края на краищата след толкова митарства бяхме длъжни да покажем и на руснаците, и на немците, как могат да се сражават истинските българи!" "Боже, пази България и всички нас!" - пишат легионерите по стените на къщите в Щокерау, превърнати в опорни пунктове.

Излитайки на разсъмване на 6 май на разузнаване със своя "Щорх" Петър Бочев докладва, че на подстъпите към градчето се струпват съветски войски - танкове с пехотен десант на бронята и гаубична артилерия. Зарежда самолета и отново излита за по-детайлно разузнаване и повече не се връща, по-нататъшната му съдба е неизвестна. Най-вероятно смелият пилот е бил свален и е загинал...

Боят започва към девет часа сутринта. Противник на българите се оказват части от същата тази 46-а армия, която повече от всичко искат да срещнат на бойното поле, и затова легионерите воюват особено бойко и упорито. Съветските танкове с пехотен десант навлизат в града, обаче, въпреки мощната артилерийска поддръжка и авиационна щурмова поддръжка, предприети против позициите на българските войни, не им се отдава да се придвижат навътре в Щокерау чак до вечерта. Успешно удържат позициите си и германските есесовци. Към 18:00 часа атаката е прекратена. В боя Българската бригада SS успява да извади от строя 14 съветски танка и 2 самоходни артилерийски установки (от общо 29, изгубени през този ден от 46-а армия в Щокерау) и унищожава най-малко сто пехотинци. Около 30 съветски войници са заловени в плен; полковник Рогозаров нарежда да им свалят униформите и да ги вкарат в зимника на търговски склад, където им предстои да прекарат няколко неприятни часа. Освен това легионерите показват крайно оригинален подход към използването на пехотното въоръжение, като успяват да свалят с реактивното противотанково гранатомет "Офенрор" невнимателно снижил се при щурмуването Ил-2 (случай, по мои сведения нямащ аналог в историята на Втората световна война). Загубите на българската бригада възлизат на 98 души убити и ранени и 46 безследно изчезнали.

Ранените легионери са евакуирани в германска болница, скоро завладяна от Червената армия. След края на войната 7 от тях са предадени от Съветския съюз на българските комунисти и след показен съд разстреляни в Софийския затвор на 29 септември 1945 г. Сред разстреляните е и мъжественият командир на 1-и батальон Георги Малков, тежко ранен в боя за Щокерау.

През нощта получавайки заповед от командването на корпуса за отстъпление, Българската бригада се придвижва на запад по пътя напускащ града, осветен от пожарищата. Нямайки възможност да вземе със себе си пленниците, полковник Рогозаров нарежда те да бъдат ликвидирани, но поручик Хаджилалчев по собствена инициатива не изпълнява заповедта на командира на бригадата, за което е разжалван в редник, но не е отстранен от командването на ротата си.

Оставащите в Щокерау подразделения на SS имат задача да го удържат в течение на още едно денонощие (което и успяват да сторят, задържайки града до края на 7 май), през това време на Българската бригада SS командването на 2-ри танков корпус на SS възлага задачата да заеме и подготви за отбрана населения пункт Хорн, ключов пункт в следващия отбранителен рубеж на корпуса.

Легионерите се придвижват към определения им район за съсредоточаване на автомобили и камиони, като полковник Рогозаров разчита, че 60 км разстояние ще бъде преодоляно за една нощ. Но шосето се оказва задръстено от разнообразни омешани подразделения на отстъпващите немски войски и темпът на придвижване рязко се снижава. Разсъмването заварва бригадата пред мост близо до Цирсдорф, където се образува задръстване от стремяща се към отсрещния бряг техника. Положението се влошава още повече след внезапна атака на съветски пикиращи бомбрадировачи Пе-2, които сериозно повреждат моста и причиняват немалко жертви сред прехвърлящите се части. В това число са убити и ранени няколко български легионери, а половината от цялата налична артилерия на бригадата, която не успяват да прехвърлят на другия бряг, се налага да бъде изоставена. Но това още не е най-тежката загуба, постигнала българите на злощастния мост. В неввероятната суматоха се изгубва 2-ри батальон в почти пълен състав. Неговият командир капитан Богоров, намиращ се по това време при командира на бригадата, се втурва да търси подчинените си и сам изчезва безследно. Изостават и се изгубват немалко войници и от останалите подразделения.

Съдбата на 2-ри батальон, заблудил се при Цирсдорф, се оказва печална. Оставайки без командир, повечето войници в утрото на 7 май просто се разбягват. Организираността си запазва само ротата на разжалвания поручик Хаджилалков. Присъединявайки се към отряд австрийци от народното опълчение от 17-ти мобилизационен корпус, тя отстъпва с бой в планинските райони на западна Австрия, където заедно продължават да се съпротивляват до 12 май. Тогава, изгубвайки в постоянните сражения с Червената армия около 2/3 от личния си състав - убити, ранени и дезертирали, Хаджилалков взима решение да разпусне ротата си. Той самият, с фалшиви документи успява да се добере до България, в родния си град Бургас; понеже по-големият му брат е един от местните комунистически водачи, поручикът се отървава само с две години нестрог тъмничен затвор. На по голямата част от войниците му австрийците помагат да се прехвърлят в зоната, за която отговарят американските войски, а някои се скриват и остават да живеят в Австрия.

Остатъците от Българската бригада SS пристигат в Хорн едва по пладне на 7 май. По това време в строя са не повече от 300 души, една десета от които са ранени. Но бригадата все още съхранява боеспособността си и е способна да изпълни поставената й бойна задача. Обаче съединенията и частите на 2-ри танков корпус на SS така и не пристигат в града: в боевете на 7-8 май те са изтласкани на юг. Вместо тях отбраната на рубжа поемат сборните подразделения на 43-ти армейски корпус под командването на генерал Карл Люде. Веднага след пристигането на бригадата в града полковник Рогозаров и щурмбанфюрер Брилинг са приети от генерала и получават уверение, че немците възнамеряват да защищават града докрай, и българите ще бъдат включени в неговата отбрана.

На българската бригада е възложена бойна задачата да заемат позиции около замъка Вайсгартен, някога принадлежал на князете Батенберг, от чието семейство произхожда първият княз на България Александър I. Полковник Рогозаров не пропуска да се възползва от това обстоятелство, за да повдигне бойния дух на бригадата. Легионерите са строени в двора на замъка при пазвято бойно знаме и полковникът се обръща към тях с патетична реч, призовавайки ги пред лицето на националния герой на България самоотвержено да изпълнят дълга си и да се сражават на тези позиции докрай, рамо до рамо с немските си съюзници. За завършек на церемонията бойците в хор изпълняват любимата си песен "Откол се е зора зазорила...", а девойките-легионерки от частта полагат на стъпалата на замъка букети цветя. За европейца подобна сцена би изглеждала най-малкото наивна и прекомерна, но на българите именно подобна ярка изява произвежда благоприятен резултат. "Ако битката за замъка бе започнала веднага след това, - спомня си Стоян Попянков, - без съмнение всички щяхме да измрем до един, покривайки се с вечна слава."

Обаче на Българската бригада SS не е било съдено да вземе участие в защитата на градчето Хорн. Виждайки безсмислеността на по нататъчната съпротива пред лицето на неминуемото поражение, генерал Люде вечерта на 7 май тайно влиза в радиопреговори с командването на съветската 46-а армия и сключва тайно съглашение за предаването на града в утрото на 8 май (реално той е зает едва на 9 май, понеже на 8 май части на 2-ри танков корпус на SS, 43-ти армейски корпус и фолксщурма задържат настъплението на съветските войски на подстъпите към града). На заелите града подразделения на генерал Люде съветското командване гарантира свободен проход до зоната, намираща се под контрола на американската армия, при условие да бъдат разоръжени и предадени на Червената армия всички есесовци. Българската бригада е изправена пред реалната опасност да бъде пленена от съюзниците си. Но един от офицерите в щаба на генерал Люде, не желаейки да поеме върху себе си измяната, извършена от началника му, около полунощ съобщава всичко на полковник Рогозаров. Той веднага вдига бригадата по тревога и с подкрепата на няколко десетки гестаповци, намиращи се в града, се опитва да завладее щаба на генерала и да изолира верните му войници. Скоро на споменатите пунктове се завързва ожесточена битка, продължила до три часа в утрото на 8 май.

Отстъпвайки по численост на подразделенията на вермахта в града, българите не успяват да го овладеят. Загубвайки повече от двадесет души, бригадата е принудена да отстъпи по шосето на северозапад, оставяйки цялата си артилерия и значителна част от автотранспорта. Опасявайки се от преследване, легионерите на разсъмване се отклоняват от шосето и, се укриват в гората, където заемат отбранителна позиция. Хората са напълно изтощени физически и морално и на полковник Рогозаров му се налага да им даде почивка за няколко часа. Безизходността овладява войниците и офицерите. Щурмбанфюрер Брилинг се самоубива. Погребват го в братска могила с трима легионери, загинали от раните си, получени в нощния бой. Няколко души бягат на изток - да се предадат на Червената армия. Командирът на бригадата спира опитващия се да ги застреля ротмистър Замфиров; но опасявайки се от това, че те могат да издадат на противника местоположението на остатъците от бригадата, нарежда да прекратят почивката. На спешния съвет от оцелели офицери се взима решение да се тръгне на запад към зоната на американците, където легионерите могат да разчитат на по-добри условия на капитулация, отколкото при Червената армия.

В походен ред бригадата поема по черния път към Гмюнд. Няколко часа по-късно над колоната започва да кръжи съветски разузнавателен самолет По-2. Стреляйки с картечница MG-34, командира на артилерийския дивизион капитан Лебибов успява да го уцели; бипланът извършва принудително кацане на пътното платно. Легионерите залавят екипажа му - две млади жени пилоти от нощния бомбардировъчен полк на 5-а съветска въздушна армия. Следва да се отбележи, че българите се отнасят към жените с чисто балканско благородство: превързват им раните и ги оставят на грижите на свещеника от малкото селце Будвасер до идването на съветските войски.

От същото селце легионерите взимат няколко каруци и коне, разменяйки ги с жителите срещу камионите, които са изчерпали горивото си. Качвайки на талигите ранените, които не могат да се придвижват самостоятелно, бригадата продължава марша си на запад. Нощта на 8 срещу 9 май я застига южно от населеното място Цветл, където бивакува заедно с разпокъсани подразделения от отстъпващите войски на вермахта.

На сутринта позициите й попадат под обстрела на съветска тежка артилерия. Тръгва слух, че бронемеханизираният авангард на Червената армия през нощта ги е заобиколил и е отрязал пътя на запад. Легионерите и немските войници заемат кръгова отбрана. Но за един час се появява само разузнавателната група на противника на два леки танка, без затруднение прогонена с картечен огън.

За изясняване на обстановката полковник Рогозаров изпраща три патрула от доброволци под командването на ротмистър Замфиров, поручик Црвенич и фелдфебел Ковачев. След като се връщат те докладват, че по шосето на Гмюнд в посока към чешката граница действително се движат съветски танкове и пехота на камиони. Българската бригада очевидно се оказва извън зоната на тяхното напредване и на нея временно просто не й обръщат внимание. Но същевременно бригадата се намира в тила на противника, а наличните сили не позволяват и дума да става за пробиване на път на запад с бой. Нищо добро не вещае и предаването в плен: при съветските "съответни органи" разговорът с националните формирования на SS е кратък...

И тук на помощ идва традиционната славянска съобразителност. Полковник Рогозаров нарежда тридесет от легионерите с най-светъл цвят на косата да се облекат в униформите на пленниците от Щокерау и да се въоръжат с трофейни автомати ППШ. Останалите, скриват под дрехите си лично оръжие - гранати, пистолети, ножове - трябва да се представят за пленници. Строявайки се в колона, обкръжена от преоблечения конвой, бригадата се придвижва на запад, като в средата й се намират каруците с ранените и скритото на дъното им стреково оръжие. Шествието се води от отлично говорещия руски език Рогозаров, на кон и в униформата на съветски капитан. През деня няколко механизирани колони на съветските войски подминават бригадата, но в суматохата на последния ден от войната нито една от тях не заподозрява у автоматчиците, водещи на някъде колона "пленени фрицове", преоблечен неприятел.

Едва вечерта на няколко километра от Чешката граница пътя на българите е преграден от неголям отряд от съветски мотоциклетисти-разузнавачи. Вероятно посоката на придвижване на колоната се е сторила подозрителна или преоблечените легионери са се издали по немските си ботуши, но мотоциклетистите насочват автоматите си срещу българите, а комадващият ги офицер се приближава до Рогозаров и изисква от него да му предаде документите за съпровождане на пленниците. Вместо отговор полковникът грабва пистолета си и го убива на място; това послужва като сигнал и легионерите се нахвърлят върху стъписаните мотоциклетисти, изтрепвайки всички оказали съпротива, а около двадесет залавят в плен. От българска страна в схватката е убит един човек - комадирът на Българската противотанкова бригада SS полковник Иван Рогозаров...

След това събитие нуждата от маскарад отпада от самосебе си. Нов командир на бригадата не е избран и всички решения се взимат от оцелелите офицери колегиално. Погребала своя храбър командир, бригадата продължава да се движи и в нощта на 10 май преминава австрийско-чешката граница в района на Чешке-Веленице. На разсъмване аванградният патрул на българите под командването на ротмистър Замфиров, придвижващ се на трофейни мотоциклети, разпръсва в кратък сблъсък опитващите се да го атакуват чешки партизани (при което няколко заловени чехи са натупани от българските войници с колан и пуснати по живо по здраво) и излиза в покрайнините на населения пункт Тргове-Свини. Именно там той среща разузнавателно подразделение от 3-та американска армия. Отведен в щаба на американския танков полк, ротмистър Замфиров в 10:30 часа сутринта на 10 май 1945 г. подписва капитулацията на Българската бригада SS. След това заедно с американски капитан той се връща при бригадата и обявява на другарите си условията на капитулацията.

Строявайки се за последен път, 250-те оцелели легионери тържествено се прощават с бойното си знаме, след което знаменосецът подофицер Радойнов го изгаря. Няколо часа по-късно българската колона с бели знамена пристига в определения й за предаване район. Там легионерите слагат оръжие, предават на американските военнослужещи всички съветски пленници и са ескортирани в тила на 3-а американска армия.

Така завършва краткият, но тежък боен път на Българската противотанкова бригада SS. Бидейки въведена в бой в самия край на войната, когато отбраната на германските войски вече се е разпаднала на отделни затихващи огнища на съпротива, бригадата несъмнено не успява да разкрие напълно целия си боен потенциал. Обаче войнците и офицерите й честно изпълняват дълга си пред България и съюзна Германия, дала им оръжие. Не е тяхна вината, че им се пада да преживеят агонията на Третия райх с всичките произтичащи от това печални последствия.

По-нататътшната съдба на легионерите е различна. След краткотряйно пребиваване в няколко лагера за военнопленници на територията на Чехословакия американците ги прехвърлят в Австрия в лагера Бад-Ишл, където им предстои да дочак освобождаването си. Условията в лагера са достатъчно лоши, но издръжливите българи ги понасят относително леко. Офицерите и войниците са строго разделени, за общуване по между им се налага строго наказание, но командирите съумяват да поддържат контакт с подчинените си. Легионерите с най-голям късмет са освободени от американците след 6 месеца, останалите - средно след около година.

В условията на започващата Студена вйна американските спецслужби активно работят с българите, имащи репутацията на непоколебими борци против комунизма. Няколко легионери са завербувани от американското разузнаване. Но достоверна информация има само за участието на един от тях в разузнавателни операции на територията на България. Бившият ротмистър Замфиров през 1946 г. на два пъти успешно прониква в България скачайки с парашут и се връща, след като е изпълнил задачите си. Той загива през януари 1947 г. по време на третата си операция, разбивайки се в земята при скок с парашут...

Много от легионерите, избягнали плен през май 1945 г., след войната се завръщат по домовете си. Там някои от тях се вливат в българските и македонските антикомунистически партизански отряди, на някои им се удава да се върнат към мирен живот. Много от тях са арестувани от българските органи за безопасност и осъдени на различни срокове затвор. Такава е участта и на няколко десетки легионери, върнали се в родината след освобождението си от американски плен, при което някои от осъдените отбиват присъдите си в съветски лагери. Но освен седмината, разстреляни след споменатия вече "легионерски процес", смъртна присъда не получава никой.

От останалите в емиграция мнозинството се завръщат в родината след обявявената в България през 1954 г. амнистия за участниците в антисъветската борба и политическите затворници. Тогава са освободени и легионерите, с по-дълги срокове в затворите. По-нататък животът на всички тези хора протича по реда си, макар че почти всяка година няколко от бившите легионери се събират в ресторантче, което държи в град Пещера бившият лекар на бригадата Билярски. "Съюз на ветераните от Бронеизтребителна Легия" е възможен да се организира едва през 1992 г., след падането на комунистическия режим в България. Организационно той виза в състава на "Обществото на ветераните от Втората световна война", обединяващ в България хора, сражавали се на страната на двете воюващи коалиции. Дейността на съюза е традиционна за организации от подобен род - ежегодно се провеждат срещи на бившите легионери. За пръв председател на съюза е избран д-р Лука Билярски, а след смъртта му през 1993 г. - Костадин Хаджилалков, бивш поручик от 2-ри батальон. В началото на 1995 г. в съюза се наброяват 42 ветерани от Българската бригада SS, 5 от които живеят в САЩ, по 2 в Австрия и Македония, 1 - в Германия, а всички останали в България.

Документалните източници за Българската противотанкова бригада SS са крайно оскъдни. Дори знаменитият английски историк на чуждестранните формирования на Третия райх Дж. Литлджон признава, че документални сведения за бойните й действия отсъстват. Единствените официални материали по този въпрос представляват протоколите от "легионерския процес", но те не могат да бъдат признати за обективни по силата на клеветническия характер на съда и откровените фалшификации на събитията от обвиняемите и "свидетелите". Единствен източник на сведения по дадения въпрос за момента са спомените на ветераните от Бригадата. През 1995 г. в София излизат мемоарите на един от тях - Стоян Попянков - учил се през 1944 г. в Берлинския университет и участвал в бригадата като артилерист от оръдеен разчет в противотанковия дивизион (С. Попянков. "Ние бранихме тебе, България!" София, 1995). В общи линии, на основата на мемоарите стъпва и главата, посветена на легионерите, в първото фундаментално издание в България за антисъветската съпротива ("От антисъветската съпротива към десидентското движение (1944-1990)". София, 1996). Оттам идва и поразителното съвпадение на всички подробности в двата труда.


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 03:41 
Offline
Фен на Левски
Аватар

Регистриран на: 12 Авг 2006 16:01
Мнения: 1490
Години: 28

Местоположение: Балик
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
Хан Кубрат
Година на раждане
Точната година на раждането на Кубрат е неясна. Така нареченият „Именник на българските ханове“ сочи, че Кубрат е управлявал 60 години. Както се знае, той е бил начело на Велика България от 632 г. Точната година на смъртта му не е ясна. Последни изследвания[източник?] посочват периода 665-668.Може да се заключи че в Именника се има предвид продължителността на живота му. Това би означавало, че Кубрат е бил роден през 608 г. Първата му поява на историческата сцена, засвидетелствана от изворите, е като предводител на част от съюзните с Византия тюркутски войски (по-скоро българо-хазарски като състав), които подпомогнали император Ираклий през 621 г. в борбата му с персите. Едва ли предводителят на тази част би бил 13 годишен, колкото би бил Кубрат, ако приемем, че е бил роден през 608 г. Според някои историци, които вярват в тюркския произход на прабългарите, най-вероятната му възраст ще да е била 25-30 години, като се има предвид настъпването на пълнолетие при българите, което ставало на 21 г. и необходимото време за утвърждаване. Така най-вероятната година на неговото раждане е в периода 591-596 г., което значи че е живял между 70 и 75 г. — впечатляваща за времето си продължителност на живота.


Произход
През 604 г. могъщият Тюркски каганат се разпада на две части - източна и западна. Земите на прабългарите (на север и изток от Черно море) останали в Западнотюркския каганат, управляван от кагани от тюркския рода Ашина.

През 628 г. оногундурите и утигурите (две от трите основни прабългарски племена, заедно с кутригурите), предвождани от Моходу Хеу (според някои Органа), въстават срещу кагана и Моходу Хеу седнал на каганския престол под името Сибир/Шибир хан, известен също и като Тукъй хан, означаващо на прабългарски език, че е роден или поел управлението в годината на коня. През същата 628 г. начело на българите в западните краища на каганата е поставен (или се издига) Кубрат, когото историческите източници сочат като братовчед (или племенник) на Сибир хан. Предполага се, че Кубрат е споменатият в арабските извори (ат-Табари, 838/9 - 922/3 г.) Шахриар, който отблъснал арабските войски, водени от Абд-ер-Рахман, от проходите на Кавказ през 648 г.

Кубрат произхождал от племето на кутригурите, които по това време те били под властта на Аварския хаганат и населявали земите между реките Днепър и Днестър. Според някои историци Кубратовата майка била от прабългарския род Ерми, тъй като от този род бил вуйчото Органа, тоест братът на майка му, който бил и негов регент докато Кубрат бил във Византия, а по бащина линия Кубрат произхождал от рода Дуло, който според една хипотеза, не бил български, ами аварски (тюркски). Потвърждение на това е обстоятелството, че по същото време в Средна Азия съществува племенният съюз Дулу, който заедно с друг съюз - Нушибе, е държавотворчески фактор за Западния Тюркски каганат. Китайските източници определят Моходу Хеу като произхождащ именно от племената Дулу. Това обстоятелство, както и роднинската му връзка с Кубрат са и основните обстоятелства в подкрепа на хипотезата за тюркски произход на Дуло. Тази практика - владетел от един народ да управлява друг народ не е необичайна за Европа - така например кагани от рода Ашина управляват хазарите, а варяги управляват русите, австрийските аристократи от рода Сакс-Кобург-Гота управляват българите до 1946 г. През 635 г. Кубрат се жени за Евдокия, дъщеря на богат грък.

Живот между 621 и 628 г.
Този период от живота си Кубрат прекарва Константинопол, където е покръстен и се сближава с император Ираклий. Изворите сочат, че изгнанието на Кубрат се наложило поради междуособните борби възникнали в Западнотюркския каганат.

Свидетелства за вероятното покръстване на българския владетел бяха открити при разкопките на неговия некропол в Малая Перешчепина, в Украйна. Дали християнството е било отстоявано от него след бъдещото му издигане, или е било изоставено като несъвместимо с положението му е неясно, но най-вероятно е било следвано от него до смъртта му, предвид придружаващите погребението му предмети, указващи това. През 628 г. Кубрат се връща в българските земи, където вдига въстание против аварите, които по това време били изтощени от обсадата на Цариград през 626 г. и въстанието било сполучливо. Бъдещите събития след 628 г. и позициите на Кубрат в западния Тюркски каганат подсказват, че въстанието вероятно е имало подкрепата и на племената оногури и утигури - поданици на тюркския каган.


Живот след 628 г.
След издигането му като управител на западната част на каганата през 628 г. Кубрат неотстъпно подкрепя Шибир хан в разразилата се гражданска война. Тази война завършва през 632 г. със смъртта на Шибир хан. Впоследствие Кубрат отцепва българските земи от каганата, поставяйки началото на Велика България. Изтощеният от войната каганат не предприел опити за въстановяване на статуквото и така независимостта на новата държава била потвърдена.

Изглежда, и източните българи (оногури и кутригури) приели охотно Кубрат за владетел и Дуло за управляващ род. Сведения за брожения не са достигнали, а от друга страна в следващите десетилетия България се изявява активно на международната сцена, което едва ли би било възможно при наличие на вътрешно разединение. Това вътрешно единство обусловило и продължителния период (до 671 г.) на стабилност и спокойствие в държавата.

Освен със спокойствие във вътрешнополитически аспект, дългото (36 г.) управление на Кубрат било белязано и с две войни извън границите на държавата. Първата била на запад — срещу аварите, през 633-635 г. Към 632 г. земите на запад от р. Днестър до Карпатите (дн. република Молдова и румънската област Молдова) били под властта на Аварския хаганат, с център в Панония (дн. Унгария). Тези земи, противно на широко разпространеното мнение, не били пустеещи. След унищожението на антите през 558 г. и преселването на славяните на юг през 600-610 г., в тези територии постепенно се заселили различни прабългарски племена, основно кутригури. Стремежът на Кубрат за включване и на тези племена в обединената българска държава обусловил и започналата скоро след началото на управлението му война.

По това време Аварския хаганат бил ослабен след продължителните войни с Византия през 20те години. Допълнително имало и силно брожение сред дулебите — славянски племена, поданици на аварския хаган. През 633 г., в съюз с дулебите, Кубрат започнал война с Авария, завършила през 635 г. с разгрома на основните аварски сили в централна Панония. Последиците от тази война били присъединяването на земите между Днестър и Карпатите към Велика България, от една страна, и упадъка на Аварския хаганат като велика европейска сила, от друга страна, който факт обезпечил и продължителното спокойствие на западната българска граница.

Втората война на Кубрат била срещу арабите. През годините на третия халиф Осман, през 648 г. една арабска армия (ок. 20 хил. души) пресякла прохода Дербент в източната част на Голям Кавказ и нахлула в земите на българските племена барсали(или барсили, а в по-късни времена - берсула), които по това време били част от Велика България. След сблъсък с дошлите български армии арабите били разгромени и отблъснати трайно (до 70-те години на века) отвъд Голям Кавказ. С изключение на тези войни, при това водени извън границите на страната, във външнополитически аспект първата половина на управлението на Кубрат била спокойна. На юг били поддържани близки отношения с Византия на Ираклий (двете държави сключили съюзнически договор през 634 г. - едновременно израз на подкрепата на Византия за новата държава, а от българска страна - отказ от нашествия), а и след това, без обаче те да прераснат в по-ангажиращо обвързване на България с Византия. На запад и север положението било спокойно, на изток хазарите, подчинени на западнотюркския каганат, били въвлечени активно в междуособните борби на тази държава и не представлявали заплаха.

В така сложилата се ситуация започнали да настъпват все още далечни проблеми през втората половина на 40-те години. Това била времето на голямото настъпление на китайската държава Тан в Средна Азия. През 647 г. паднал Самарканд, през 651 г. рухнал Западнотюркския каганат, през 653 г. била превзета и Бухара. Последица от това било бягството на върхушката на западните тюрки и остатъците от техните армии (ок. 40 хил. души) в земите на хазарите, между р. Емба и р. Волга, и отвъд Волга, в териториите на съвр. Калмикия, Астрахан и Северен Дагестан. На тези земи през 651 г. бил основан Хазарския каганат, начело на който застанали тюркски кагани от рода Ашина.

Появата на толкова голяма и силна държава на изток от България, довела до напрежение между нея и България, напрежение, което белязало целия период между 651 и 671 г. и което с течение на годините нараствало непрекъснато, ангажирайки все повече българските войски по източната граница. До открит конфликт не се стигнало в продължение на 20 години, тъй като в хазарската държава течали процеси на консолидация и на съвземане на тюркския елемент от разгрома в Средна Азия. Допълнителен задържащ фактор бил и напрежението от евентуално китайско настъпление по източните хазарски граници, което в началото на 70-те вече утихнало. През 60-те години пък от юг върху хазарските земи започнали чести арабски нахлувания, което допълнително отклонило хазарските сили. През тези 20 години Хазария набирала сили и мощ, и до степен, достатъчна впоследствие да позволи на хазарите да удържат арабския натиск в продължение на 60 г. и да бъдат основна сила в европейският изток цели 280 г.

В България обаче тези години, които за българите били години, последвали един 20-годишен мирен период, били години на незабелязан упадък. Тъй като по същноста си българската държава била племенен съюз, с течение на времето сепаратистките тенденции между отделните племена постепенно нараствали. Историческите извори не пазят данни за вътрешни конфликти в България през периода, но бързият разгром през 671 г. на иначе външно обширната и силна държава говори за предшестващ период на разложение. По конкретно за сепаратизъм говори и обстоятелството, че племето барсали, което през 30-те, 40-те и 50-те години се подчинявало на българския хан, през 60те години вече е съюзник и васал на Хазария, с което достъпът на България до Каспия бил отрязан.

Смъртта на Кубрат и периода 668-671
Хан Кубрат умира през 668 г. в бой с хазарите. Управлението на държавата наследява най-големият му син Баян, наричан още Батбаян (Големият Баян), а също и Безмер (в Именник на българските ханове). Предполага се, че Кубрат е имал 6 деца - Бат-Баян, Котраг, Аспарух, Кубер, Алцек и дъщеря на име Чечке.

Според Теофан Изповедник, преди смъртта си Кубрат събрал синовете си — Баян, Котраг, Аспарух, Алцек и Кубер и ги накарал да разчупят дебел сноп пръчки или стрели. След като братята не успели да ги счупят заедно, Кубрат започнал да вади една по една стрелите/пръчките от снопа и да ги троши. С този нагледен урок мъдрият владетел им оставил повеля да са единни, за да бъдат силни. Тази случка се приписва на Кубрат, но някои исторически извори я споменават като случила се много преди неговото време, при един от вождовете на народа Хунну, живеещ на север от Китай. Изглежда, че тази история се среща във фолклора на много народи, дори може да се чуе и във филма на Дейвид Линч The Straight Story (там е само режисьор, а не сценарист).

Кубратовите синове обаче не успяват за спазят заръката на баща си. През 671 г. от изток в България нахлуват армиите на Хазария и за по-малко от година разгромяват българската държава, като завладяват основната част от територията й. Племената кутригури и част от оногундурите, начело с Аспарух се удържали на Днепър, а утигурите и друга част от уногондурите, начело с Котраг, се оттеглили на север по Дон и се заселили при сливането на Волга и Кама. Няма съмнение, че покоряването и на тези две части от българите е било по силите на Хазария и би било въпрос на време, ако по същото време от юг през Кавказ не се засилили твърде арабските удари, което отклонило основната част от хазарските сили в тази посока и изобщо ангажирало по-голямата част от енергията на Хазария през следващите 60 години, което може би спасило Централна Европа от ново нахлуване, подобно на аварското 100 години преди това.

След смъртта на Кубрат, най-големия му син Бат-Баян остава в бащините си земи и след време се подчинява на новия завоевател - хазарите. Котраг се поселва по средното течение на р. Волга, където техни потомци основават през X – до XIIIв. Волжско-Камска България. Аспарух повежда уногондурите на запад и се заселва в областта Онгъла. Кубер тръгва към Кавказ. Алцек се покръства и остава в Константинопол.

През 1912 г. в пясъчните дюни на река Ворскла край село Малая Перешчепина, 13 км. южно от град Полтава в днешна Украйна е открит богат гроб датиращ от VII век. Покойникът се намира в дървен ковчег. Съкровището в гробът е изключително богато и се състои от повече от 800 основно златни (25 кг.) и сребърни (50 кг.) предмети. В момента съкровището се намира в Ермитажа. Някои от предметите подсказват недвусмислено, че покойникът е бил християнин. През 1983 д-р В.Зайбт от Института по византологоя във Виена е разчел монограмите на два от пръстените като "Ккубрату" и "Кубрату Патрикиу". След това единодушно се приема, че въпросният гроб е на хан Кубрат.

Голяма част от находките, съдържащи шедьоври на византийското и персийското ювелирни изкуства се съхраняват в Ермитажа.

Оценка на Кубрат и ролята му в историята
Кубрат безспорно е от значимите личности в българската история и по мащаб на своята дейност стои редом до Аспарух, Тервел, Крум, Симеон I, Асен, Калоян и Иван Асен ІІ. Влиянието на основаната от него държава с многобройна армия (преценката е за не по-малко от 80-100 хил. души общо) е много голямо. По това време България е велика сила, отстъпваща в Европа по мащаб само на Византия, а в периода 650-660 г. отстъпваща в световен мащаб (който тогава включвал Евразия и Северна Африка) само на Арабия, Византия, империята Тан и Тибет. Най-важните постижения на Кубрат обаче са обединението на дотогава 180 години разделените български племена и 40 години на относителен мир и липса на вънтрешни конфликти — един период много рядък като продължителност за която и да е държава през цялата човешка история.




Хан Пресиян

Хан Пресиян (според някои Персиан, 836 – 852) е български владетел, син на Звиница и племенник на хан Маламир. По време на неговото управление Византия успява да организира бягството на отведените на север от Дунава ромеи, сред които бил и бъдещият император Василий I Македонец. Като ответна мярка Пресиян изпраща срещу Византия войска, предвождана от кавхан Исбул, ичиргу боила и хан-боил-коловъра, която се отправя към земите, населявани от смоляните, и достига Филипи.

След успешни военни действия срещу Византия Пресиян присъединява към България земите на славянското племе смоляни (в Западните Родопи), териториите от река Струма до Бяло море, Северна и Средна Македония и Южна Албания до Адриатическо море. Завършва военно-административната реформа на хан Омуртаг, след което България е разделена на 9 комитата. Пресиян организира и неуспешен поход за покоряването на Сърбия.

Умира през 852 г. и е наследен на престола от сина си Борис I

_________________
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 11:57 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 02 Май 2005 18:50
Мнения: 557
Години: 32

Местоположение: Akiba and Harajuku districts
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
Престанете с обидите към такива велики личности като Аспарух и прочие... Титлата хан не е българска а татарска. Българската е КАН откъдето татарите са взаимствали...

_________________
Celldweller - Own Little World (Remorse Code Remix)
Ningen no naimen ni okeru kyōki!
야ㅡㅑㅅㅁㄱ - 녀ㅓㅑ
OWNER!
Изображение
LIKES!
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 13:01 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 29 Дек 2004 21:19
Мнения: 535
Местоположение: При Шопити ....
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
DiviNe написа:
Престанете с обидите към такива велики личности като Аспарух и прочие... Титлата хан не е българска а татарска. Българската е КАН откъдето татарите са взаимствали...



на английски е Khan тая титла
и още нещо Крум, Симеон, Борис, Петър не са от рода Дуло !

_________________
Союз Советских Социалистических Республик
-> Пролетарии всех стран, соединяйтесь!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 13:04 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 29 Дек 2004 21:19
Мнения: 535
Местоположение: При Шопити ....
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
Мъдростта на древните българи

Къща върху която падне гръм се изоставя. Това
е проклятието на Тангра, който вижда всичко.
Човек, върху когото падне огънят на канския гняв,
се превръща в пепел, а вятърът разнася пепелта по четирите посоки на света.
IYI
Черният цвят е цветът на нощта, знак на небитието.
Всички ние идем от нищото, а то е тъмнина, и се стремим към неясната
далечина, която е светлина - жълтата светлина на запалената в мрак свещ,
на раздухания огън, окото ни осветява така, че Тангра ни вижда отвън и
отвътре, от близо и далеч, защото ...
... ако някой търси истината, бог вижда и ако
някой лъже, бог вижда...
IYI
Да, по-лесно е да посадиш дръвче, отколкото да
го отгледаш, по-лесно е да забиеш копие в земята и да кажеш "Тая земя е
моя !", а по-трудно е да оградиш същата тази земя с яка стена, да я направиш
неуязвима за враговете и после, не само да я увеличиш, но и да заставиш
съседите си да те почитат като неин владетел.
IYI
Небето мълчи. Винаги мълчи.
За него хората говорят.
А слънцето ... Да се вярва ли на слънцето?
(и на слънцето нямай вяра...)
IYI
Възмъжаването стана тогава, когато птиците от
забава станаха повод за научаване на стари мъдрости и за сравнение с хората.
IYI
Незнаещият е избавен от хиляди беди.
IYI
Една погрешна стъпка води друга и в такива дни
се разбира кой е умен - онзи, който се старае да поправи грешката си, докато
глупавият се стреми да се оправдае.
IYI
Успокоението идва после, когато смутното време
отмине - ако няма беди, няма и герои. Освен това за миналото всеки съди
мъдро.
IYI
Лоша е онази шега, в която няма половин
истина...
IYI
Познатият крив път е по-кратък от непознатия
прав път.
IYI
Слънцето е едно, ала за всекиго грее различно
IYI
И медът започва да нагарча, когато го вземаш
за лекарство.
IYI
Човекът се опознава при общуване - конят в път.
IYI
Петната на змията са отвън, а на човека - отвътре
IYI
Лисицата не може да проумее храбростта на лъва,
както и лъвът не може да проумее извратливостта на лисицата.
IYI
Обратният път винаги ни се струва по-кратък.
IYI
Стопанина го е яд за онова, което е отнесъл вълкът,
а вълка за онова, което е останало в кошарата.
IYI
За глухия няма гръм, за слепия няма светкавица.
IYI
Птица, ранена от лък, се бои от всяко криво дърво.
IYI
Щастлива е къртицата, че живее под земята и не
вижда света
IYI
В чуждите народи и хора харесваме онова, което
самите ние не притежаваме.
IYI
Мръсен е смехът на оня, който се радва на чуждата болка
IYI
Верността със злато не се мери, защото ако ти дадеш сто,
противникът ти ще даде двеста и ще ти забие нож в гърба.
Търси, сине, хора близки по кръв и мисъл, прави ги свои побратими,
чрез велики дела. … ти знаеш това, аз само ти го припомням.
И друго: ти разширяваш границите, но завладявай толкова,
колкото можеш да задържиш.
IYI
Колко е самотен човек, който е принуден да принуждава другите.
Всяка дума–заповед ни отдалечава от тия, които са ни подчинени –
дори когато ги награждаваме…, защото властта е власт тогава,
когато награждава и наказва
IYI
Пак ще летим на бойните си коне, допрели лица да буйните гриви;
пак ще прегазваме вражи воини, размахали саби над главите им.
Ромеите ще отстъпват пред нашия устрем. Ще станем голяма, силна държава.
Три такива държави ще има в света и една от тях ще е България.
IYI
Тайната на смелостта е да надвиеш страха и като постъпваш тъй,
че никой около тебе да не се досети какво изживяваш.
IYI
Разликата между умните и глупавите хора не е тази,
че умните вършат само умни неща, а глупавите само глупави.
И умните могат да грешат, както и глупакът
в някои случаи измисля нещо умно. Умният човек обаче се старае
една и съща своя глупост да не повтаря поне по един и същи начин
IYI
Миговете неусетно се стапят в дни,
във всеки изгрев се виждат отблясъците на залеза…
IYI
Белият и синият цвят са свещените цветове на небето,
цветовете на Тангра. Зиме небето е сиво,
но затова пък всичко наоколо се белее така силно…
IYI
Ханското лице е като месечина зад облак.
Ще се струпат още облаци и то съвсем ще изчезне,
ще остане само името, ще останат само знаците,
по които всички са се отличавали от другите творения на Бога-небе.
IYI
Но Тангра вижда всичко. Тангра бди!
Както в сражение е меч срещу меча, копие срещу копието,
така и в мир – вяра срещу вяра, свой Бог срещу чужд Бог!
IYI
Разпънатият бог учи слабите да стават още по-слаби,
а силните да се превръщат в слаби –
покорството е самата същина на тая странна вяра
IYI
Защото миналото всъщност непрекъснато се превъплъщава,
без напълно да изтлее
IYI
Само безумецът размахва меч, когато срещу него не стои никой!
IYI
Незнайни са пътищата на съдбата.
Ако Тангра е решил да ги съедини, мечът едва ли ще ги разедини
IYI
Най-добрите закони не са друго освен измамен полъх на вятъра,
щом няма желание да бъдат изпълнявани
IYI
Огънят е наш приятел и съюзник, но не го ли опазиш,
позволиш ли му да лази, дето поиска, превръща се в най-лют враг.
Така е и с виното. То весели сърцето, дава отмора,
но прекалиш ли с него, впива се като змия в пазвата ти...
Всичко зависи от човека
IYI
Няма по-страшна крепост от човека, когато брани земята,
върху която се е родил, и която го храни
IYI
Насочеше ли поглед нагоре, човек започваше да се чувства дребен,
нищожен, за да изгуби скоро представа за собствената си личност
и да се почувства като частица от великото цяло, наречено вселена
IYI
За българина боец, който се ражда и умира като войн,
поваленият не е враг, понеже оръжието е изтръгнато от ръцете му


Последна промяна NightCrawler на 28 Яну 2007 13:07, променена общо 1 път

Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 13:06 
Offline
Скучаещ

Регистриран на: 29 Дек 2006 21:03
Мнения: 174
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
все история,с която да се гордеем


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 13:06 
Offline
Go Hard Or Go Home
Аватар

Регистриран на: 05 Ное 2005 03:14
Мнения: 2361
Години: 32

Местоположение: Фитнес Залата
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
NightCrawler написа:
DiviNe написа:
Престанете с обидите към такива велики личности като Аспарух и прочие... Титлата хан не е българска а татарска. Българската е КАН откъдето татарите са взаимствали...



на английски е Khan тая титла
и още нещо Крум, Симеон, Борис, Петър не са от рода Дуло !



НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН С ТОВА....

_________________
The theory of evolution claims that only the strong shall survive. Maybe so...maybe so...But the theory of competition says just because their the strong doesn't mean they cant get their ass's kicked. Thats right. See what every long shot, come from behind underdog will tell you is this. The other guy may in fact be the favorite, the odds maybe stacked against you, fair enough. But what the odds don't know is this isn't a math test. This is a completely different kind of test. One where PASSION has a funny way of trumping logic.No matter what the stats may say, and the experts may think, and the commentators may have predicted, when the race is on all bets are off!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 13:08 
Offline
Скучаещ

Регистриран на: 31 Юли 2006 18:51
Мнения: 147
Местоположение: в горния свят
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
от рода дуло са аз рично съм чел за тва,но все пак мисля,че не всички като симено нопример

_________________
Бъди такъв,какъвто СИ!!!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 13:11 
Offline
Намерил си мястото
Аватар

Регистриран на: 29 Дек 2004 21:19
Мнения: 535
Местоположение: При Шопити ....
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
L00n написа:
NightCrawler написа:
DiviNe написа:
Престанете с обидите към такива велики личности като Аспарух и прочие... Титлата хан не е българска а татарска. Българската е КАН откъдето татарите са взаимствали...



на английски е Khan тая титла
и още нещо Крум, Симеон, Борис, Петър не са от рода Дуло !



НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН С ТОВА....


Има различни хипотези но истината е че Крум идва някъде от Панония където е бил и Аварския хаганат по него време в смисъл не цяло племе ами просто няколко човека и така се кача на ханския престол и от там вече идват учените почват да се карат с техните хипотези те са много но едната от които е че е бил от рода Дуло, друг не бил съгласен с това ала бала просто няма доказателства че е от рода Дуло ако имаш някакво покажи ще ми е интересно да го прочета

_________________
Союз Советских Социалистических Республик
-> Пролетарии всех стран, соединяйтесь!


Върнете се в началото
 Профил  
 
 Заглавие:
МнениеПубликувано на: 28 Яну 2007 13:17 
Offline
Go Hard Or Go Home
Аватар

Регистриран на: 05 Ное 2005 03:14
Мнения: 2361
Години: 32

Местоположение: Фитнес Залата
Благодарил: 0 пъти
Получил благодарност: 0 пъти
Самата истина едва ли я знаем аз или ти...
това което съм чел е че съществувал само един род и това е Дуло...
на друго място съм чел че пък не бил само Дуло..
така че...

П.с. Документалният филм Българите някой знае ли го къде е сложен?

_________________
The theory of evolution claims that only the strong shall survive. Maybe so...maybe so...But the theory of competition says just because their the strong doesn't mean they cant get their ass's kicked. Thats right. See what every long shot, come from behind underdog will tell you is this. The other guy may in fact be the favorite, the odds maybe stacked against you, fair enough. But what the odds don't know is this isn't a math test. This is a completely different kind of test. One where PASSION has a funny way of trumping logic.No matter what the stats may say, and the experts may think, and the commentators may have predicted, when the race is on all bets are off!


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 49 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 4 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
cron
POWERED_BY
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов