Бергон интернет и телевизия

_________________
I believe!

Здравеите спешно ми трябва тема със заглавие "Престъплението и наказанието в творчеството на Йовков"

_________________
Da Jiveesh e hubavo Nali? No Koga...? Kogato ima zashto,... Kogato ima Za kakvo.. Kogato Ima Za Kogo...

Есе "Нуждата оправдава ли прест1плението" "Песен за 4овека" плс много ми трябва

В нашето съвремие Вапцаров е спорен автор. Неудобен. И непредвидим. От позицията на спомена за недалечното минало сякаш не си даваме сметка до каква степен поезията на огняро-интелигента е благодатна за възприемане от днешните млади хора. Те, необременени от политически клишета, от идеологеми, от осакатяващата примка на чуждото, задължителното мнение, приемат безрезервно проблематиката на Вапцаровата поезия, способни са да оценят нейната многопластовост и да полемизират заложения в нея неспокоен дух, опирайки се единствено на собствената си ценностна система.

Тази промяна в ценностите, разкрепостеното отношение на непредубедения читател спомага за изследването на гледните точки към и във една толкова позната и обичана творба като „Песен за човека“. Преди да разгърнем обаче различните пластове на това стихотворение, би следвало да разгледаме един ключов за произведението проблем, а именно: смисълът на взаимоотношението п е с е н – ч о в е к – у б и й с т в о. Всеки от трите компонента на това триединство губи част от смисъла си, ако бъде разгледан самостоятелно. Тук ще направим опит за изследване на този смисъл в контекста на Вапцаровото произведение. Смисълът на човешкия живот и неговата загуба, песента като израз на духовното и ключ към осъзнаването на личността предизвикват диалог на много равнища – в самото художествено произведение, между творба и възприемател, между творба и други произведения на изкуството, а с оглед на това проблематизиране открояваме четири основни подстъпа към проблема за човека и ограбването на живота му: отношението на лирическия Аз към представените в чисто репортажен план събития; реакцията на истеричната дама; осъзнаването на проблема от страна на самия убиец и оценката за разказаната в творбата случка от позицията на нашето съвремие.

Навлизаме в спорна материя при опит да постулираме еднозначно отношение на базата на фраза от типа на: „Човекът е ...“ Не би могло да съществува само едно разрешение на така зададен казус, защото неизменно би следвало да пристъпим към въпроса „Кой съм аз?“, а тук отговорите биха могли да бъдат поне толкова на брой, колкото личности запитаме. Следователно не бихме могли да чакаме еднозначен отговор и на въпроса „Кой си ти?“, така че да приемем еднозначно околните. Песента, изпята от Вапцаров, е „за човека“, спорът на лирическия герой с дамата е на тема: „Човекът във новото време“; злодеят попада на хора и става ч о в е к, всичките тези човеци са носители на човешкото, включително истеричната дама, която заявява: „Аз мразя човека“. Може би очовечаването е именно в самото търсене, в това, да възприемеш себе си не просто като индивид, но и като личност. Именно тук е неразривната връзка между мъчителните духовни търсения да осъзнаеш, да осмислиш, да ословесиш себе си и творческото начало, изразено в песента. Тя е тази, която пробужда и поддържа божията искра у човека, тя отваря неподозирани пространства, тя може да разкрие смисъла на човешката участ, да осмисли самия живот, да бъде история, памет, народопсихология, съдба. Възпяването е подстъп към героичното, но то е и последен стон и въплъщение на човешката мъка, когато се прощаваме с близък човек в последния му път; песента е милувката на майката към нейното дете или обяснение в любов, или родова памет. Песента е неразривна част от битието на човека и у Вапцаров тя отразява както възпяването на човешкото, така и идеята за песента като неделима част от духовността.

Въпросът, който изниква, е дали можем да приемем изпяването на една случка, разказваща за отнемането на човешки живот. Поразяващо е чисто битийното представяне на едно убийство. Лирическият персонаж простичко, без да прибягва до патетика и пресилени и изкуствени емоционални изблици, се опитва да осмисли проблема, да достигне до първопричината за кръвопролитието. Всичко, което представя в песента си за човека, е част от аргументацията в спор, свързан с представата за човека на новото време. За лирическия Аз не съществува човек въобще, по принцип, еталон, пример за подражание именно защото съвършеното не е човешко. Пред нас е изправена личност, която е в пълно съзнание за факта, че търси човешкото начало. Конфликтът с дамата иде от това, че докато тя приема нещата еднозначно:

Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита...,

то нейният събеседник запазва своята вътрешна хармония независимо от дилемата, пред която се е изправил. Трябва да прецени в кое от твърденията е неговата истина: „Човек за човека е вълк“ или „Човек за човека е брат.“ Кое е по-важното: „Любите друг друга“ или „Око за око – зъб за зъб“? Самото търсене, проявената търпимост – „полека, без злоба, човешки“ – насочва към идеята, че лошото, че импулсът за убийство е извън човека, че са необходими екстремни обстоятелства, за да те принудят да се подхлъзнеш „и стъпиш в погрешност на гнило“. Сравнението със скот в скотобойна се превръща в контрапункт на човека и човешкото, което лирическият герой се опитва да открие в започнатия спор. Така се стига до формулирането на старата колкото света и човешките прегрешения фраза (естествено, не буквално): „Нищо човешко не ми е чуждо.“

Като че ли именно тази теза не може да приеме истеричната дама. Използваме това определение не случайно, а именно поради факта, че Вапцаровият Аз определя по този начин събеседницата си. Истириката произлиза от нежеланието да се погледне на разглеждания проблем в дълбочина. Събитията се оценяват повърхностно. Някой е извършил убийство. Възмутително е, че той е намерил покой след изповед в черквата или в идеята, че след като изтърпи справедливото според човешките закони наказание, ще умре с мисълта за по-добро бъдеще. Дамата „с кални потоци от ропот / и град от словесна атака“ не желае да потърси връзката между причина и следствие. Важно е това, което е на показ, а не вътре в душата на човека. Събеседницата не желае да приеме факта, че религиозността като външна форма коренно се различава от вярата, от измеренията на духовното. Именно затова е необяснимо за нея

как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и после... му станало леко.

Разтварянето на душата (дори когато е изповядан грях) е непознато за дамата. Тя се възмущава от това, което според нея може би е лицемерие или безразличие към деянието на самото убийство, но по същия начин тя не желае да приеме и разумното, човешкото осъзнаване на сторения грях и последващото възмездие, изразено в справедливата присъда. Реакцията на събеседницата, изразена чрез експресивните глаголи и словосъчетания (тропа, нервира се, проплаква, започва да плаче, започва в транс да крещи), е израз на неадекватно отношение. Налице е пълно разминаване между спорещите: дамата истеризира от липсата на патетика, от „благородно“ (или по-скоро лицемерно) възмущение и от факта, че пред нея стои събеседник, който просто се опитва да анализира същината на разглежданата история.

Интересното в „Песен за човека“ е това, че недвусмислено е представено отношението към убийството на самия персонаж в представяната случка в село Могила. Самият отцеубиец осъзнава безумието на това, което е сторил. Показателно е, че той не се оплаква, не се оправдава, не се опитва да отрече факта, че действително е извършил убийство. Песента отприщва закърнялата му човещина, пробужда душевността, накарва го да осмисли себе си като човешко същество и да си даде сметка за важността на престъплението, за сериозността на греха, за неотменимостта на наказанието, а след осмислянето, след извървяната Голгота, каквато е за него съдбовната песен, да стигне до идеята за своето човешко достойнство и за възмездието.

И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти –
ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може...

И тук вече изниква проблемът кой е виновен за това (или кои, или какво), след като един човек е поел с достойнство вината си и съответно отговорността да понесе последствията, независимо колко са тежки. Оказва се, че това, на което е способен човекът, заклеймен като отцеубиец, не е присъщо за мнозинството праведни, прилежни, съвестни граждани. Така остава отворен финалът, който противопоставя институционалните, човешките и божиите закони. Безоката съдба взема своята жертва, но дава урок на всички онези, които „във коридора тихо говорят“. Звездите (алюзия за вселенския безкрай, за високите човешки стремления) оценяват раждането на един истински човек, за да се стигне до възторженото:

Какъв ти тук ужас! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали,

което да изрази удивлението от появата на един, поне още един истински човек, макар и в миговете преди неговата смърт. С песен започва и в песен завършва тази банална за някого история, особено на фона на черните вестникарски хроники днес. Какво е отношението към убийството в творбата на Вапцаров, се надяваме, че сме показали в известна степен, но какво ли е отношението в съвременния свят към такова събитие. Отново отправна точка са вечните общочовешки проблеми – грехът, възмездието, покаянието; административното наказание, а и бюрократичната ненаказуемост. Такова е отношението на съвременния млад човек. Аплаузите са не само към преоткритата човешка същност, но и към справедливостта на заслужената и изтърпяна присъда. Извършен е грях, дошло е изкуплението; извършено е престъпление и то е последвано от наказанието, което тежи именно поради своята неотменимост и води човешката мисъл до невероятни прозрения, до вдъхновението да откриеш в песента неподозирани висоти за духа.

Вапцаровата „Песен за човека“ е важно художествено послание, кодирано в на пръв поглед обикновени и почти незабележими неща. Тук изразеното мнение е един поглед, или, за да сме по-точни, петата гледна точка, която няма претенцията да е изчерпала всички проблеми. Естествено, може да се говори още много за поетическия изказ, за диалоговата структура на творбата, за символика и семантични полета, но това биха били теми за други изследвания. Гледните точки в стихотворението на Никола Вапцаров предполагат открит и непосредствен диалог, и то не само в посока осмисляне на една или друга ценностна система. Творбата носи в себе си – освен вътрешната дискусия – и потенциала да общува, да взаимодейства на равнище идеи, образи и мотиви с редица литературни произведения от нашата и чуждата литература

_________________
Дебела съм Завиждаш ли ми?
http://vbox7.com/play:e4a5b420 oxagxgag

Ето и есе по темата :


“Нуждата оправдава ли престъплението? ”-Есе

Интересно е точното значение на престъпление в тази фраза „Нуждата оправдава ли престъплението? ”.Темата може да се разгледа обширно и да се кажат дълги и все мъдри мисли.
Всеки човек по някакъв начин изпитва нужда към нещо.Има граница обаче в която той трябва да контролира това тъй,че да не пречи на околните.Но кога всъщност нуждите на някой и престъплението се сливат?И всъщност за кого?
Сам за себе си читателят на тази фраза може да обясни това,така както на него му е най-добре звучащо.И има правила и норми,който ограничават нуждата от престъплението.Ние имаме избор по кой начин да постъпим в повечето случай,когато живеем,но не винаги.По себе си всяка нужда носи капчица престъпление.
Нима само нуждата е престъпление?
Зависимост от възрастта,интересите и битовите условия престъпленията и нуждите са различни.И все пак целта оправдава средствата.
Най-често се среща нуждата от пари.Тя по-скоро ни завладява от вътре,което може да ни накара да направим огромни престъпления.Но дали да навредиш на другите е по болезнено от колкото на себе си?
Да някой прослойки в народа имат нужда от наркотици,който вредят повече на самия себе си от колкото на околните хора.Така ти умираш движейки се сред огромната маса хора на светът.
Ако разгледаме темата не буквално ние ще намерим друг смисъл в зададената фраза.Все пак всички хора вярваме в бог и ние се нуждаем да вярваме в нещо,което може би не съществува,поне до сега никой не го е виждал.Хиляди хора извършват престъпления,но дали ако изчезне обектът към,който имат нужда няма да се променят?
Това може да каже само времето!!!
Всичко се развива,но според нас не и неодушевените предмети не толкова.
Аз мисля,че те също имат нужди дори да не ги изричат те просто ги показват.Най-честия пример за това е тока,който помага на определени предмети да работят…
Зависимост от ситуацията може да се престъплението дали наистина нуждата оправдава средствата.Най-големите престъпления записани в историята и бъдещи може би са плод на нуждата.Ако ние се научим да управляваме нуждата към нещо волево ще постигнем баланса на психическото си състояние.
В момента нуждите намаляват,а престъпленията се увеличават,което може да доведе до проблеми за човечеството,но един човек не може да се справи със всичко това сам,трябват много хора и различно мислене.
Мисля,че темата не е подходяща за моята възраст и се извинявам за некоректното написване на това есе,но наистина аз нямам изградено мнение.За мен темата е неясна,непозната въпреки,че и аз имам нужди и правя престъпления.Било то големи или малки.Едва когато някой ден отново се срещна с тази страна на живота ще мога да отговоря.А да ли ще срещна?И кога?
Ще покаже само и отново времето,защото това е най-великата сила и мощ в живота ни и в вселената и тя ще отговори на всеки въпрос.Понякога трябва да остави нещата в тези сили за да ти покажат правилния път.И аз съм горд,че имах възможността да пиша на тази тема и се надявам да не съм ви разочаровал/а.
Оправданието не е точното средство за да се измъкнеш от нещо,така или иначе то ще те сполети,ако ти е писано.Искам да разбера вашето мнение за тази прекрасна тема и да извадя своите изводи за да започна да градя мнение,което е временно.

_________________
Дебела съм Завиждаш ли ми?
http://vbox7.com/play:e4a5b420 oxagxgag

Заповядай

_________________
Дебела съм Завиждаш ли ми?
http://vbox7.com/play:e4a5b420 oxagxgag

Nqkoi da znae ot k1de moga da nemerq ili da ima nqkakvo eSe sv1rzano s Istoriq slavqnobulgarska

_________________
Love is pain ...

Мерси много!

Заповядай две различни теми

Монахът от Хилендар написва „История славенобългарска”(1762) – творба със светско и гражданско съдържание.Появата на тази първа възрожденска книга е художествено следствие от общите духовни процеси на епохата-времето на Западноевропейското просвещение.Хиляндаският монах отправя поглед към миналото като духовна история на българската мисъл, към интелектуалните възможности на вдин народ.Авторът на „История славенобългарска” се обръща към разума и съвестта на всеки българин, за да намери най-близък контакт с емоционалния му интимен свят, да пробуди размисъл, който да роди в душата на всеки спомена за миналото.Затова естествено се появява Паисиевото обръщение:”О, неразумний...”,което е по-скоро събирателно, обощено определение на категорията наарод.Връзката м/у човек и време светски мислещият монах доказва с разкрита самоличност на човешкото си и творческо присъствие в текста на „История славенобългарска”.^На първо място излиза човекът-творец на времето и историята:”Аз, Паисий йеромонах...”Човешкият АЗ е главната единица на рода, на колективната сила, която преобръща хода на времето.Йеромонах Паисий поема отговорността да разкаже за тези преславни времена на рода български.За тази цел му е необходима аудитория, към която да се обърне.^Паисий Хилендарски търси диалог с първата група от своята читателска аудитория-образуваните българи, които-макар и малцина-са представители на формиращата се интелиганция.Някои от българите, макар и неполучили системно образувание, могат да четат.Те оформят групата на обикновените читатели, за разлика от „любомъдрите”.А друга трета част, която е наи-многобройна, представя необразованите, обикневени „орачи” и „копачи”, които не знаят да четат и разчитат единствено на чутото или преразказаното от други чули или прочели Паисиевата „История славенобългарска”^Паисий поставя основния акцент в/у проблемния смисъл на понятията „род” и „език”.Пробуждането на човешкото съзнание чрез мисъл за миналото е осъзнаване на родова идентичност и езикова принадлежност.Човекът въплащава времето и неговите градивни сили, а народът твори историята.Това е и новата възрожденска теза на Паисий Хилендарски, която отстоява с цялостното изложение на своята”История славенобългарска”.Неговият укор към забравилите род и език е най-искреното доказателство за родолюбивите му намерения.Паисий не скрива вълнението си, когато написва:”О, неразумни и юроде!Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?”^Родният език е път към духовната родина на българското самосъзнание на предците, към земята, на която си се родил и живееш.А това е отечеството, което принадлежи на всеки българин, бил той прост орач, копч, овчар или занаятчия.Духовната принадлежност на всички тях е една-българският род и език.За всяка категория възприематели Паисий намира най-затрогващото и убедително слово.Паисий напомня за славното минало, за да пробуди гордост и желание у поробения народ за национална самоидентификация.^Българинът вече има реални доказателства и факти за своето минало.Той има история, която е дело на предците, но настоящето също има свой изторически ход, който се направлява от общите усилия на цял народ.То е предопределено от Паисиевите послания за род, език и отечество в „История славенобългарска”

----------------------------------------------------------------------------------

“История Славянобългарска” е емблематичен текст в който се утвърждават ключовите понятия за националната ни идентичност: народ – език – отечество.
В този смисъл творбата на монаха се превръща в превръща в своеобразна програма на Българското възраждане. Адресирана към настоящето, тя търси ценностни опори в миналото, за да очертае контурите на една оптимистична
визия за бъдещето на народа ни. Защото народ, който е наследник на храбри и достойни предходници не може да погине. Не могат да изтлеят в безпаметството на робството онези, чиито деди “не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове”.
Въпреки чуждото иго, перспективата на бъдещето е открита за българите, ако успеят да се вгледат в себе си и прозрат историческата си мисия чрез уроците на миналото.
“Историята” на Паисий се появява във време, когато чуждото владичество отдавна се е превърнало в даденост, навик, инерция. Поколенията наред са родени и живели в робство, без да знаят кои са, от къде са дошли, кои са
били техните прадеди, далечните им предходници. В западна Европа са отшумели
културни епохи като Ренесанса и Класицизма, вече залязва Просвещението, а
Романтизма набира скорост. А българските земи сякаш още са в
средновековието. Спокойствието обаче е само привидно и родината ни е на
прага на Голямата промяна, на прага на своята културна Революция. Настъпил е
момента българите да се осъзнаят като колектив консолидиран от общите
територия, език, култура, история.
Творбата на светогорският монах въздейства преди всичко с вторият увод в
който звучи искреното и будителско слово на един загрижен за българщината
човек. Ако в първото встъпление, наречено в последствие “Ползата от
историята”, Паисий преповтаря идеите за силата на разума и познанието, за
изменчивостта и превратностите на съдбата, то в “Предисловие към ония, които
желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”, се открояват
оригиналните прозрения на твореца които го правят възрожденец. Именно тук
Паисий манифестира идеите си – просветителски, романтични, но винаги искрени
и подчертано родолюбиви.
Интересно е композиционното хрумване заглавието на произведението да е след
първия увод. Очевидно е желанието на твореца да открой своето изстрадано
слово от чуждото, което е полезно но не идва от сърцето. Така още в
заглавието заговаря самият Паисий, за да сподели с аудиторията си не само
вълнуващата го проблематика, но и простичко и искрено да каже нещо за себе
си. Оттук - нататък авторовата личност ще присъства все по – ярко и
настойчиво в текста с всичките си болки и тревоги, пристрастия и огорчения.
Заглавието на вторият увод следва непосредствено след това на книгата и
посочва конкретния адресат на авторовото послание. Потенциалната публика,
пред която “се изправя” Паисий, включва не само образованите читатели, но и
неуките слушатели. Към тази аудитория писателят се обръща с любов и
разбиране, но и с цяла поредица от императиви, открояващи категоричността на
неговото слово: “Внимавайте…”, “Четете и знайте…”, ”Преписвайте тая
историица и платете, нека ви я препишат… и пазете я да не изчезне!”.
Така още в началото на книгата очертава основното в реторическата и
стратегия – диалогичността. Текстът е отворен към хората и в него Паисий
спори, укорява, заклемява, поучава. Първите думи на автора обаче са насочени
не към всичките му съотечественици, а само към онези който, като него са
открили гордостта от българското си има. Те са жадни да научат още за своя
“род и език” и Паисий е този, който ще им даде познанието. Той е осъзнал, че
“диалогът между поколенията” е прекъснат и съвременниците му не знаят за
делата на своите предходници. Настоящето е безвремее и безпаметство. На тези
негативи на робството Паисий ще противопостави историческата памет за едно
изпълнено с ценности и събития време. Така ще върне към своите събратя
гордостта и усещането за общност и ще ги направи съпричастни към развитието
и напредъка на останалите народи. Чрез идеята за националното себеопознание
възрожденецът ратува не само за духовното издигане на “своите”, но и за
достойното им място сред, “другите”, което им принадлежи заради великите
дела на техните деди в полето на историята. В този смисъл още в началото на
произведението се откроява и основната опозиция, около която се надграждат
посланията на първата ни възрожденска книга. Това е опозицията “свое –
чуждо”, “ние – другите” в нейните разнообразни смислови проявления.
Открил любовта и болката си за отечеството, Паисий е направил необходимото
да бъде полезен на сънародниците си: “… и много труд употребих да събирам от
различни книги истории, докато събрах и обединих историята на българският
род в тая книжица за ваша полза и похвала”. Обходил много земи, намерил
ценни стари ръкописи и хроники ( от епохата на българското Средновековие ),
както и по съвременни исторически трудове. Хилендарскят монах е изпълнил
своята мисия, своя отечествен дълг и съзнанието за това го прави горд.
Именно самочувствието му на българин и творец го кара да бъде настойчив и
категоричен в посланията към неговите родолюбиви съотечественици.
Многобройните повелителни глаголни форми внасят ударност и емоционалност в
изложението, активизират и мобилизират, подтикват към упорство съхраняването
и отстояването на националната идея. Делото Светогореца не бива да загине.
Той е в синхрон с духа и повелите на епохата и трябва да намери своите
мисионери, своите всеотдайни продължители: “… и пазете я да не изчезне !”.
До тук текстът на Паисиевата “История” е обърнат с любов и доверие към
българите родолюбци. От тук нататък започва страстната полемика на
светогореца с родоотстъпниците. Тезата за обичта към родината се заменя с
антитезата за предателството на националната кауза. Визията за българското
се раздвоява, става сложна и противоречива. На светлия облик на достойните
люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се
противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези,
които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели “чуждото” пред
“своето” към тях Паисии е безпощаден, гневен, язеителен. Опитвайки се да
намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на
въздействащата сила на презрителните обръщения: “О, неразумни и юруде !”, “…
глупави човече”, “безумни” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват
емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на
възрожденския просветител да се дистанцира от чувствата и да остави да
“говори” само разумът. Обединявайки логическата сила на аргументите и
страстната патриотична позиция, Хилендерскя монах се опитва да “отвори”
очите на “неразумните” за истината, за стойностите на родното. Паисии
идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на
съществуване, развитие и бъдеще. Той рисува облика на една могъща и
величествена държава, която е имала прочути владетели и е респектирала с
политическото си влияние и културен просперитет. В този смисъл Светогорецът
активно и творчески използва възможностите на средновековните ораторски
жанрове – похвално и полемично слово, за да реализира актуалните задачи на
своето време. Той призовава към “възкресяване” на паметта за миналото и
поука от неговите достойнства.
За да защити и утвърди идеята за превъзходството на българското, Паисий
борави като с историогравска така и с народопсихологическа аргументация.
Хилендарският монах се домогва до проникновена характеристика на своите
съотечественици в етичен план, в която откроява присъщите им добродетели
като основни за християнския морал. Паисий извисява не само историческия, но
и нравствено – етичния облик на родното и го одухотворява чрез възхищението
си. Изказът е доминиран от хиперболите и превъзходните степени на сравнение.
В така очертаната градация на полемични средства за въздействие и
разнообразни доказателства кулминационен е библейският аргумент, според
който българската простота и незлобливост са съизмерими с тези на свещени
фигури от Светото Писание: “Но всички тия праведни праотци са били земеделци
и овчари и били богати на добитък и земни плодове, и били прости и
незлобливи на земята. И самият Христос влезе и заживя в дома на простия и
бедния Йосив.”
Така чрез словото, което обединява високите октави на възхищението и
прославата с гневни интонации на разочарованието и гнева, Паисий прибавя
поредните щрихи не само към своя духовен портрет, но и към този на
опонентите си. За него блгарите отцеругатели се нареждат до надменните и
горделиви, но безнравствени гръцки и сръбски духовници, опитващи се да
пренебрегнат, да уязвят националното ни достойнство. В споменатата опозиция
“свое – чуждо” предателите на българската кауза категорично са приобщени към
“чуждите” образите им са изградени изцяло в негативен план. Освен
многобройните експресивно – оценачни изразни средства, творецът трикратно
използва една стилистична маркирана дума “влачиш”, за да заяви презрението
си към тези жалки люде: “… и се влачиш по чужд език”, “хвалиш чуждия език и
се влачиш по техния обичай…”. Цитираният глагол се обвързва смислово с
представата за недостойно и безгръбначно поведение и се асоциира с някои от
символните значения на змията – изкушение, предателство, отрова, мрак,
смърт. Активизирайки само негативните смисли на този сложен символен образ,
Паисий за пореден път използва възможностите на словото да въздейства както
чрез силата на обичта, така и чрез логиката на омерзението и отрицанието.
Във финала на вторият увод светогорецът отново се обръща към своите духовни
двойници, обичащи отечеството си. Тяхната любов и всеотдайност той дарява
със силата на знанието, за да пребъде във времето българският национален
дух: “При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за
българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги
помни, затова разсъдих и събрах всичко в едно”. В това заключително изречение кристализира формулата на цялата творба, призвана да се превърне в откровение за съдбата на родината, в своеобразна национална Библия, кодирала в себе си мъдростта и прозренията за Възкресението на един изстрадал, но незабравен от Бога народ.
Ако трябва да обобщим ролята на Паисий като родоначалник на нова културна епоха, можем да кажем че неговата на пръв поглед скромна “книжица” наистина дава тласък в посока на голямата Промяна. Дарявайки на българина познания за миналото му, Хилендарският монах му връща чувството за национално достойнство и гордост и го подтиква към дългия и сложен процес на национална идентификация. Така книгата на възрожденеца – синтез от историческо повествование и актуално публицистика, се превръща в емблема на възраждането и ново начало в духовното развитие на българите въпреки робството.

_________________
България на българите!!!
България над всичко!!!
http://ataka.dobrich.com/
http://www.facebook.com/profile.php?id=100002078753239
Мили деца, пишете на кирилица! Пазете азбуката на светите братята Кирил и Методий. Тази азбука ни е запазила като българи през вековете. Тя е наше голямо богатство! Гордейте се, че я имаме!

Трябва ми някакво инфо за европеидната раса. Ако може днес някой да ми даде, че ми трябва за сряда, т.е утре трябва да го науча.
Ако може някой да ми свали този реферат -
http://download.pomagalo.com/67742/rasi+i+rasizym/
10х

_________________
So tell me, what's it like living in a constant haze of stupidity?

само с това мога да ти помогна

Предизвикателствата на съдбата

Замисляли ли сте се какво представлява животът?Той е едно голямо предизвикателство за всяко живо същество.Предизвикателство е да се научиш да оцеляваш,да постигнеш успех в различни области,да създадеш семейство.Животът ни е много сложен и изпълнен с трудности и това е една от причините много писатели да посвещават книгите си на предизвикателствата на съдбата.Един от най-ярките примери за човек ,способен да се справи с всяко едно предизвикателство на този свят,безспорно е Робинзон Крузо.

Един от основните проблеми на всеки човек е как да се справя с трудностите в живота.За да преодолее тези препядствия обаче не е достатъчно само да научи някакви закони или правила,защото в живота няма правила-той е непредсказуем.Точно защото не знаем какво ще ни се случи утре или в други ден,ние трябва да сме подготвени.За да успее в живота си човек трябва да притежава качества като съобразителност,самоувереност и толерантност,да умее да прощава и не на последно място да взема правилните решения.А тези решения ще са правилни,само ако умеем да разсъждаваме по такъв начин,че от постъпките ни да има полза.Силата на разума е това,което ни отличава от животните и ни помага да насочим живота си в по-добра посока,да поемем по правилната пътека,въпреки многото пътища,които крият измамна сигурност и безопастност.
Един добър пример за това как да преодоляваме трудностите,поднасяни ни от живота, е книгата “Робинзон Крузо”.Главният герой е млад и неопитен,когато попада на самотния остров.Той не е свиклнал да се справя сам с предизвикателствата на съдбата.Но въпреки всичко успява да оцелее и дори да създаде свой собствен свят на острова.Да оживееш в дадена ситуация като злополука например е голямо предизвикателство.Какво да кажем тогава за създаване на един нов свят?Робинзон Крузо успява да подреди живота си на острова,защото е съобразителен,умее да разсъждава правилно и да взема добри решения.Разбира се не е лесно да си сам и това също е едно голямо предизвикателство-знаеш,че разчиташ на собствените си сили и умения,а когато изпаднещ в беда няма кой да ти помогне.Но въпреки всички трудности Робинзон оцелява,а неговата съобразителност и изобретателност са възнаградени и той се връща отново в цивилизацията.Някои хора биха съжалили Робинзон,че е прекарал 28 години в самота и изолираност от цивилизацията.Аз обаче не го съжалявам,а му се възхищавам.Тези 28 години не са били загубени.Робинзон Крузо се е научил да се справя с всяка една ситуация,да решава сам своите проблеми и е натрупал голям житейски опит.Затова мисля,че няма защо да го съжаляваме,той е постигнал една от основните цели в живота на всеки един от нас-да се запази като разумно същество,да не полудее сред диваците и най-важното –не само се е съхранил като личност и дущевност,а се е превърнал в истински Човек,въпреки многобройните предизвикателства и изпитания,пратени му от съдбата.
Ако всеки един от нас си вземе поука от всички грешки,които е допускал в живота си и оцени това,което е получил ще се научи трябва да живее и никога да не се предава.по този начин целият ни заобикалящ свят ще бъде много по-различен и хората ще са щастливи,защото са се справили с предизвикателствата на съдбата

_________________
България на българите!!!
България над всичко!!!
http://ataka.dobrich.com/
http://www.facebook.com/profile.php?id=100002078753239
Мили деца, пишете на кирилица! Пазете азбуката на светите братята Кирил и Методий. Тази азбука ни е запазила като българи през вековете. Тя е наше голямо богатство! Гордейте се, че я имаме!

Гномче ето и на теб. Втората тема е тази на която си дала линк-а.

Човешката раса е голяма група от хора, които имат сходни морфологични и физиологични особености, също така са с общ произход и общ изходен ареал.
Видът Хомосапиенс се подразделя на три големи раси, европеидна, негро-австралоидна и монгороина раса.Ареалът на възникване на европеидната раса е Европа и близкият Изток.Негро-австралоидната раса е възникнала в Африка и Ютоизточна Азия, а монголоидната раса в Азия.Тези три раси се рзличават по морфологични и физиологичните признаци. Най-важните морфологични признаци са цветът на кожата, формата и цвета на очите и косите, окосмяването, особеностите на лицето и черепа и т.н.
Европоидната раса се характеризира със светла кожа.Скулите и челюстите са слабо издадени, носът е тесън , цветът на очите е от син до кафяво-черен.Устните са средно дебели, брадичката се умерено изпъкнала.Косите им са прави или леко чупливи, от светлоруси до тъмнокафяви.
Негро-австралоидната раса се характеризира с тъмна кожа и слобо окосмяване, силно къдрава тъмна коса, широк слабо изпъкнал нос, изпъкнали челюсти и дебели устни.
Характерни за монголоидната раса са жълто-кафявата кожа, кафяви очи, черни и прави коси, слабо окосмяване на лицето и тялото.Лицето им е с изпъкнали скули, носът е слабо изпакнал, а брадичката умерено изразена.Над горния клепач има кожна гънка.
Важните физиологични расови признаци са ритъмът на растеж и основната обмяна.
При негро-австролоидната и монголоидната раса растежът е най-интензивен до седмата година от живота, а при европоидната раса между 7 е 14 година.Заради това при негро-австролоидната и монголоидната раса пубертетът настъпва по-рано.Още една особенност за негро-австролоидната раса е, че ръстът варира силно-кафрите са едни от най-висаките хора, а пигмеите най-малките.Монголоидната раса се характеризира с нисък ръст и къси крайници, а европоидната раса с нормален ръст.
Основната обмяна на веществата при европоидната и негро-австролоидната раса е по-интензивна в сравнение с монголоидната.
Спрямо произхода на човешките раси, съвременната антропология се основава на единния произход на човешките раси и принадлежностто им към един вид.Един от признаците е, че при всички раси черепната кутия и мозъкът имат еднакъв обем и устроиство.Устроиството на скелета, ръката и гласовия апарат също са еднакви.
Най-безсп*рно доказателство за принадлежността на човешките раси към един вид е, че при кръстосването им е получаването на плодовито и жизнено потомство.
Съществуват три фактора на расообразуването.
Първият е приспособително значение на расовите признаци.Човешките раси са възникнали под действието на естествения отбор.Например при негро-австралоидната раса черния цвят на кожата предпазва от ултравиолетовото лъчение, а къдравата коса и широките ноздри са свързани с терморегулацията, а сравнително големия нос при европоидната раса е свързан със затоплянето на студения въздух.
Вторият фактор е расовата изолация.Поради различните ареали на възникване, в продължение на много години, те са живяли изолирани една от друга, и това е причина за засилване на различията между тях .
И третият фактор е половия отбор-расовите им различия са придимно външни, но това не е причина за оказване на влияние върху възможността да имат многобройно и здраво потомство.

--------------------------------------------------------------------------------

I. Що е раса?
1) в ботаниката, зоологията и антропологията
2) човешката раса
3) произход на човешките раси
II. Морфологични и физиологични признаци
- морфологични
- физиологични
III. Расообразуване
IV. Расизъм

І. Що е раса?
Расата в ботаниката и зоологията е сбор от индивиди от едни вид или подвид обединени по екологически, понякога и по морфологически белези.
В антропологията под раса се разбира голяма многонационална общност от хора, която се отличава от други човешки групи по определени физически (морологични и физиологични) белези, чиито представители имат общ произход и типични онаследяващи се особености, които са се оформили върху обширна територия и варират в определени граници. Хората от една раса са свързани с единство в произхода и развитието си. Те си приличат по някои физически признаци, предевани по наследство, и се различават по тези признаци от други хора, населяващи други територии.
Човешката раса е голяма група от хора, които имат сходни морфологични и физиологични особености, също така са с общ произход и общ изходен ареал. Видът Хомосапиенс се подразделя на три големи раси, европеидна, негро-австралоидна и монгороина раса. Ареалът на възникване на европеидната раса е Европа и близкият Изток. Негро-австралоидната раса е възникнала в Африка и Ютоизточна Азия, а монголоидната раса в Азия. Тези три раси се рзличават по морфологични и физиологичните признаци.
Терминът раса се използва в различен контекст със свързани, но често различни значения. Употребата му често е противоречива, най-вече поради политическите и социологически следствия от различните дефиниции, но също и поради липсата на единодушие по въпроса дали хоратата могат да бъдат разделени на раси.
Човечеството принадлежи към един вид, разделен на подвидове, наречени раси, които от своя страна се подразделят на малки раси, расови типове и расови варианти. Много човешки типове могат да бъдат причислени към една или друга раса, а други не могат да бъдат класифицирани въобще.
Например: голямата монголоидна раса се дели на три основни малки раси: северна или азиатско-континентална; южна или азиатско-тихоокеанска; американска или индианска. Американските индианци са потомци на монголоидни популации, преминали в Америка. Това преселване е станало неколкократно, като е започнало преди около 28 хил.години. Някои от малките раси са възникнали вероятно от смесването между трите големи раси. Предполага се например, че етиопската раса е възникнала от смесването на черната и бялата раса. Уралската и южносибирската подраса по много признаци заемат средно положение между бялата и жълтата раса. Полинезийската подраса дава признаци и на бялата и на черната раса.
Според физическите си белези днес човечеството се дели на три големи раси: европеидна (бяла) раса, монголоидна раса и негроидна (черна) раса. Някои антрополози отделят американска раса. Счита се, че европеидната раса е представена с около 48 % от цялото население на земята, монголоидната – с 38 %, негроидната – с 9 % и смесени раси – 5 %.

Произход на човешките раси. За произхода на човешките раси съществуват различни становища. Според хипотезата за моноцентризма расовата дивергенция е започнала от палеоантропа. Според хипотезата за полицентризма расовата дивергенция е започнала по-рано, от различни представители на архантропа. Според тази хипотеза негро-австралоидната раса е произлязла от разновидности на питекантропа, монголоидната — от синантропа, а европеоидната — от палеоантропа. Следствие от тази хипотеза е схващането, че човешките раси имат различна биологична възраст. Това означава, че те са придобили основните си антропологични белези по различно време и еволюцията им протича с различна скорост. На подобни схващания се основават идеите на расизма за „низши” и „висши” раси.
Съвременната антропология приема концепцията за единството в произхода на човешките раси и принадлежността им към вида Хомо сапиенс. Основните антропологични белези са еднакво застъпени при всички раси и са се формирали преди възникването на расите. При всички раси например са еднакви обемът на черепната кухина и устройството на мозъка, устройството на скелета, ръката и гласовия апарат. Едно от най-безспорните доказателства за принадлежността на човешките раси към един вид е, че при кръстосване между тях се получава плодовито и жизнено потомство. Върху концепцията за единния произход на човешките раси се основава хипотезата за широк моноцентризъм, според която расите са възникнали при масовото разселване на неоантропа по цялата Земя, т. е. преди не повече от 40 хил. г.

ІІ. Морфологични и физиологични признаци
Броят на белезите, по които расите се различават помежду си, е около 100. Те биват морфологични и физиологични.

Морфологични признаци - Най-важните морфологични признаци са цветът на кожата, формата и цвета на очите и косите, окосмяването, особеностите на лицето и черепа и т.н. Цветът на тези части на човешкото тяло зависи от количеството на съдържащия се в тях пигмент. Монголоидната раса се отличава с черни коси и кафяви ириси.
Форма на косите. Косите биват прави, вълнисти и къдрави. Типична за монголоидната раса е правата, твърда коса. За африканците е характерна къдрава коса с твърд косъм.
Форма на черепа. Гледан отгоре черепът изглежда дълъг (долихокефален), среден ( мезокефален) или широк (брахикефален). Определя се по индекс на главата т.е. съотношението между най-голямата ширина и най-голямата дължина.
Ръст. Височината на тялото също е расов признак. Когато ябълчните кости се издават силно встрани и напред, както е обикновено при монголоидите, лицето изглежда плоско и широко.Към расовите признаци спадат още формата и големината на носа, устните, ушната мида и др.
Европоидната раса се характеризира със светла кожа. Скулите и челюстите са слабо издадени, носът е тесън , цветът на очите е от син до кафяво-черен. Устните са средно дебели, брадичката се умерено изпъкнала. Косите им са прави или леко чупливи, от светлоруси до тъмнокафяви.
Негро-австралоидната раса се характеризира с тъмна кожа и слобо окосмяване, силно къдрава тъмна коса, широк слабо изпъкнал нос, изпъкнали челюсти и дебели устни.
Характерни за монголоидната раса са жълто-кафявата кожа, кафяви очи, черни и прави коси, слабо окосмяване на лицето и тялото.Лицето им е с изпъкнали скули, носът е слабо изпакнал, а брадичката умерено изразена. Над горния клепач има кожна гънка.

Физиологични признаци - Най-важните физиологични белези са ритъмът на растеж, основната обмяна на веществата и потната секреция.
При негро-австролоидната и монголоидната раса растежът е най-интензивен до седмата година от живота, а при европоидната раса между 7 е 14 година.Заради това при негро-австролоидната и монголоидната раса пубертетът настъпва по-рано.Още една особенност за негро-австролоидната раса е, че ръстът варира силно-кафрите са едни от най-висаките хора, а пигмеите най-малките.Монголоидната раса се характеризира с нисък ръст и къси крайници, а европоидната раса с нормален ръст.
Основната обмяна на веществата при европоидната и негро-австролоидната раса е по-интензивна в сравнение с монголоидната.
Спрямо произхода на човешките раси, съвременната антропология се основава на единния произход на човешките раси и принадлежностто им към един вид. Един от признаците е, че при всички раси черепната кутия и мозъкът имат еднакъв обем и устроиство. Устроиството на скелета, ръката и гласовия апарат също са еднакви.
Най-безспорно доказателство за принадлежността на човешките раси към един вид е, че при кръстосването им е получаването на плодовито и жизнено потомство.
Човешките раси, както и животинските подвидове, са възникнали в резултат на една началлна дивергенция, но при човешките раси този процес не е продължил и те не са се обособили като подвидове. Основните разлики между расите и подвидовете са:
1. Расовите признаци при човека са загубили приспособителното значение, което са имали в периода на възникването си.
2. Поради голямата миграция на народите човешките раси започнали да влизат в допир една с друга и да се смесват. Това смесване се нарича метисация. В резултат различията между расите не се задълбочават, а постепенно се заличават.
3. Поради исторически и икономически причини- преселване на народите, войни, развитие на транспорта и др., големи групи хора от една раса се преместват на далечно растояние и навлизат в територията на др раса. В резултат между основните човешки раси съществува цяла гама от малки раси и антропологични типове.
Важно е да се отбележи, че понятието етнос не се покрива с понятието раса- много често една етническа група представлява смес от раси и подраси.

ІІІ. Расообразуване - Съществуват три фактора на расообразуването.
1. Първият е приспособително значение на расовите признаци. Човешките раси са възникнали под действието на естествения отбор. Например при негро-австралоидната раса черния цвят на кожата предпазва от ултравиолетовото лъчение, а къдравата коса и широките ноздри са свързани с терморегулацията. Сравнително големият нос при европеоидната раса е свързан със затоплянето на студения въздух в северните географски ширини. Той изпълнява функцията на въздухозатопляща камера на вдишвания въздух. След създаването на изкуствена среда на живот действието на природните фактори върху човека отслабнало и приспособителното значение на расовите белези намаляло, но те останали да съществуват.
2. Вторият фактор е расовата изолация. Поради различните си ареали на възникване в продължение на хиляди години отделните раси са живели изолирани една от друга. Между тях не се осъществявал генетичен обмен и това е довело до засилване на различията в проявата на някои белези.
3. И третият фактор е половия отбор-расовите им различия са придимно външни, но това не е причина за оказване на влияние върху възможността да имат многобройно и здраво потомство. Расовите белези са предимно външни. Ето защо те нямат отношение към жизнеността на индивида, но привличат вниманието на другия пол и по такъв начин оказват влияние върху възможността той да остави по-многобройно потомство. Така са възникнали племенните особености, а впоследствие — и расовите различия.

ІV. Расизъм
Расизъм (racism) – това е социално предубеждение, съществуващо по отношение на група хора на основата на физически характеристики (пигментация на кожата, типични черти на лицето, текстура на косата, реч, маниери и други (етнически) показатели), които се забелязват отчетливо, но не се отразяват на такива биологически значими качества като пригодност или способност. Расизъм - това е идеология, която използва външните различия като основна причина за отказ, за равно отношение към членовете на друга група на основата на така наречени “научни”, “биологически” или “морални” характеристики, считат ги за различаващи се от своята собствена група и поначало за по-долу стоящи. Такива расиски доводи често се използват за обосноваване привилегированото отношение към една група. Обикновено на тази група се дава предпочитание, макар понякога тя да се намира под заплаха (като правило, по нейна субективна представа), в сравнение с друга група, за да постави последната на “нейното място” (от социална и териториална гледна точка).
Непризнаването на права или привилегии на основата на расата или отказът да се общува с лица на основата на расата им се нарича расова дискриминация. Расизмът исторически е дефиниран като вярване, че расата е първичният определящ фактор за човешките способности, че определена раса е наследствено по-висша или нисша спрямо другите и/или че към отделните хора човек трябва да се отнася по различен начин според тяхната расова принадлежност. През последната четвърт на 20 ти век имаше няколко развити нации, които се описват като расисти, тъй че идентификацията на група или лице като расисти почти винаги е спорна.
Расизмът се смята от много за погазване на човешкото достойнство и нарушаване на човешките прва. Много интернационални договори са се опитвали да сложат край на расизма. Обединените Нации използва определение на расистка дискриминация, изложено в Интернационалната конвенция за елиминиране на всички форми на расова дискриминация и одобрено през 1966: ...всяко различие, изключение, ограничение или предпочитение, базирано на раса, цвят, произход или национални или етнически корени, което има за цел или рефлектира върху унищожаването или накърняването на признанието, радостта или упражняването на равнопоставени отношения, на човешките права и основните свободи в политически, икономически, социален, културен или какъвто и да било друг аспект на публичен живот. Апологетите грешно обявяват САЩ за нерасистка държава. Те насочват към сравнително позитивното отношение на американците към имигрантите или липсата на расистки геноцид в тяхната история, сравнено със степените, виждани в Германия или от европейските империалисти. Пример за това несъответствие е Ку Клус Класн – името на минали и настиящи братски организации в САЩ, които се застъпвали за превъзходство на белите и антисемитизъм. Кланът се борел да поддържа надмощието на белите протестанти над черните, както над римските католици, евреите и други имигранти. Тази група, въпреки че са проповядвали расизъм и са били известни с линчуване и други прояви на насилие, са действали открито и когато са достигнали своя връх през 20те години на 20ти век, членове са били около 15% от населението с приемливи качества.
Съвременната антропология разглежда като твърде съмнително самото понятие раса. Расизмът спада към областта на митологията, а не на науката. Съвременната наука не признава изобщо съществуването на арийска раса. Не съществуват никакви чисти раси. Като научна категория расата се отнася до зоологията, а не до антропологията; до предисторията, а не до историята. Историята познава само националности, които са сложна смесица от наследствени качества. Така наречената избрана арийска раса е мит, създаден от Гобино, който беше забележителен художник и тънък мислител, човек, който обосноваваше не антисемитизма, а аристократизма; но като учен антрополог нямаше особена цена. Избраната раса е също такъв мит, какъвто е и избраната класа. Но митът може да бъде много ефикасен, може да съдържа взривна, динамична енергия и да движи масите, които не се интересуват твърде от научната истина и изобщо от истината. Днес ние живеем в епоха, която ражда митове. Но характерът на митовете е нещо твърде примитивно. Единственият сериозен расизъм, който е съществувал някога в историята, е еврейският. Обвързването на религията с родовите белези и с националността, вярата в предопрелеността на един народ, загрижеността за чистотата на расата всичко това са неща, които имат староеврейски произход, еврейско наследство. Не знам дали германските расисти забелязват, че всъщност подражават на евреите. Германският расизъм е агресивен, завоевателен партикуларизъм.
Расизмът означава дехристиянизация, дехуманизация, връщане на човечеството към варварството и езичеството.





Използвана литература:
1. “Кратка българска енциклопедия”, том ІV
2. “Чудеса в биологията на човека” – д-р. Младен Митев, Йордан Марков
3. “Човешките раси и типове” – Илдино Ханко, М. Лацза
4. Интернет страници

_________________
България на българите!!!
България над всичко!!!
http://ataka.dobrich.com/
http://www.facebook.com/profile.php?id=100002078753239
Мили деца, пишете на кирилица! Пазете азбуката на светите братята Кирил и Методий. Тази азбука ни е запазила като българи през вековете. Тя е наше голямо богатство! Гордейте се, че я имаме!

Яворчо, благодаря!

_________________
So tell me, what's it like living in a constant haze of stupidity?

Каква филосифия за човешкото щастие се изразява в Едип цар?

Благодаря предварително

Ако някой мойе да ми даде друг линк към тези теми ще съм му изключително благодарен

_________________
Love is pain ...

Май не избрах най-подходящия момент

_________________
Love is pain ...

Някои ако може да ми помогне с темите :

Мотиви и духовни проблеми на времето в "Беседа против богомилите"

и

"За буквите" от Черноризец Храбър - блестяща апология и възхвала на славянската писменост и на неините създатели

И двете са ЛИС.Първата я търсех в помагало , но неможах да я намеря .. Ако някои ги намери ще съм му благодарен

_________________
Кръвта от вените шурти , очите пълни със сълзи , ръцете не спират своята борба , сърцето яростно тупти .. отново на върха !

_________________
Love is pain ...

ХА и на мен тез ми трябват

СТАРОПРЕСТОЛНА ГИМНАЗИЯ ПО ИКОНОМИКА
ВЕЛИКО ТЪРНОВО









ПО

БИОЛОГИЯ


ТЕМА:

РАСИ И РАСИСЪМ







ИЗГОТВИЛ: ПРОВЕРИЛ:














I. Що е раса?
1) в ботаниката, зоологията и антропологията
2) човешката раса
3) произход на човешките раси


II. Морфологични и физиологични признаци
- морфологични
- физиологични


III. Расообразуване


IV. Расизъм
















І. Що е раса?
Расата в ботаниката и зоологията е сбор от индивиди от едни вид или подвид обединени по екологически, понякога и по морфологически белези.
В антропологията под раса се разбира голяма многонационална общност от хора, която се отличава от други човешки групи по определени физически (морологични и физиологични) белези, чиито представители имат общ произход и типични онаследяващи се особености, които са се оформили върху обширна територия и варират в определени граници. Хората от една раса са свързани с единство в произхода и развитието си. Те си приличат по някои физически признаци, предевани по наследство, и се различават по тези признаци от други хора, населяващи други територии.
Човешката раса е голяма група от хора, които имат сходни морфологични и физиологични особености, също така са с общ произход и общ изходен ареал. Видът Хомосапиенс се подразделя на три големи раси, европеидна, негро-австралоидна и монгороина раса. Ареалът на възникване на европеидната раса е Европа и близкият Изток. Негро-австралоидната раса е възникнала в Африка и Ютоизточна Азия, а монголоидната раса в Азия. Тези три раси се рзличават по морфологични и физиологичните признаци.
Терминът раса се използва в различен контекст със свързани, но често различни значения. Употребата му често е противоречива, най-вече поради политическите и социологически следствия от различните дефиниции, но също и поради липсата на единодушие по въпроса дали хоратата могат да бъдат разделени на раси.
Човечеството принадлежи към един вид, разделен на подвидове, наречени раси, които от своя страна се подразделят на малки раси, расови типове и расови варианти. Много човешки типове могат да бъдат причислени към една или друга раса, а други не могат да бъдат класифицирани въобще.
Например: голямата монголоидна раса се дели на три основни малки раси: северна или азиатско-континентална; южна или азиатско-тихоокеанска; американска или индианска. Американските индианци са потомци на монголоидни популации, преминали в Америка. Това преселване е станало неколкократно, като е започнало преди около 28 хил.години. Някои от малките раси са възникнали вероятно от смесването между трите големи раси. Предполага се например, че етиопската раса е възникнала от смесването на черната и бялата раса. Уралската и южносибирската подраса по много признаци заемат средно положение между бялата и жълтата раса. Полинезийската подраса дава признаци и на бялата и на черната раса.
Според физическите си белези днес човечеството се дели на три големи раси: европеидна (бяла) раса, монголоидна раса и негроидна (черна) раса. Някои антрополози отделят американска раса. Счита се, че европеидната раса е представена с около 48 % от цялото население на земята, монголоидната – с 38 %, негроидната – с 9 % и смесени раси – 5 %.

Произход на човешките раси. За произхода на човешките раси съществуват различни становища. Според хипотезата за моноцентризма расовата дивергенция е започнала от палеоантропа. Според хипотезата за полицентризма расовата дивергенция е започнала по-рано, от различни представители на архантропа. Според тази хипотеза негро-австралоидната раса е произлязла от разновидности на питекантропа, монголоидната — от синантропа, а европеоидната — от палеоантропа. Следствие от тази хипотеза е схващането, че човешките раси имат различна биологична възраст. Това означава, че те са придобили основните си антропологични белези по различно време и еволюцията им протича с различна скорост. На подобни схващания се основават идеите на расизма за „низши” и „висши” раси.
Съвременната антропология приема концепцията за единството в произхода на човешките раси и принадлежността им към вида Хомо сапиенс. Основните антропологични белези са еднакво застъпени при всички раси и са се формирали преди възникването на расите. При всички раси например са еднакви обемът на черепната кухина и устройството на мозъка, устройството на скелета, ръката и гласовия апарат. Едно от най-безспорните доказателства за принадлежността на човешките раси към един вид е, че при кръстосване между тях се получава плодовито и жизнено потомство. Върху концепцията за единния произход на човешките раси се основава хипотезата за широк моноцентризъм, според която расите са възникнали при масовото разселване на неоантропа по цялата Земя, т. е. преди не повече от 40 хил. г.

ІІ. Морфологични и физиологични признаци
Броят на белезите, по които расите се различават помежду си, е около 100. Те биват морфологични и физиологични.

Морфологични признаци - Най-важните морфологични признаци са цветът на кожата, формата и цвета на очите и косите, окосмяването, особеностите на лицето и черепа и т.н. Цветът на тези части на човешкото тяло зависи от количеството на съдържащия се в тях пигмент. Монголоидната раса се отличава с черни коси и кафяви ириси.
Форма на косите. Косите биват прави, вълнисти и къдрави. Типична за монголоидната раса е правата, твърда коса. За африканците е характерна къдрава коса с твърд косъм.
Форма на черепа. Гледан отгоре черепът изглежда дълъг (долихокефален), среден ( мезокефален) или широк (брахикефален). Определя се по индекс на главата т.е. съотношението между най-голямата ширина и най-голямата дължина.
Ръст. Височината на тялото също е расов признак. Когато ябълчните кости се издават силно встрани и напред, както е обикновено при монголоидите, лицето изглежда плоско и широко.Към расовите признаци спадат още формата и големината на носа, устните, ушната мида и др.
Европоидната раса се характеризира със светла кожа. Скулите и челюстите са слабо издадени, носът е тесън , цветът на очите е от син до кафяво-черен. Устните са средно дебели, брадичката се умерено изпъкнала. Косите им са прави или леко чупливи, от светлоруси до тъмнокафяви.
Негро-австралоидната раса се характеризира с тъмна кожа и слобо окосмяване, силно къдрава тъмна коса, широк слабо изпъкнал нос, изпъкнали челюсти и дебели устни.
Характерни за монголоидната раса са жълто-кафявата кожа, кафяви очи, черни и прави коси, слабо окосмяване на лицето и тялото.Лицето им е с изпъкнали скули, носът е слабо изпакнал, а брадичката умерено изразена. Над горния клепач има кожна гънка.

Физиологични признаци - Най-важните физиологични белези са ритъмът на растеж, основната обмяна на веществата и потната секреция.
При негро-австролоидната и монголоидната раса растежът е най-интензивен до седмата година от живота, а при европоидната раса между 7 е 14 година.Заради това при негро-австролоидната и монголоидната раса пубертетът настъпва по-рано.Още една особенност за негро-австролоидната раса е, че ръстът варира силно-кафрите са едни от най-висаките хора, а пигмеите най-малките.Монголоидната раса се характеризира с нисък ръст и къси крайници, а европоидната раса с нормален ръст.
Основната обмяна на веществата при европоидната и негро-австролоидната раса е по-интензивна в сравнение с монголоидната.
Спрямо произхода на човешките раси, съвременната антропология се основава на единния произход на човешките раси и принадлежностто им към един вид. Един от признаците е, че при всички раси черепната кутия и мозъкът имат еднакъв обем и устроиство. Устроиството на скелета, ръката и гласовия апарат също са еднакви.
Най-безспорно доказателство за принадлежността на човешките раси към един вид е, че при кръстосването им е получаването на плодовито и жизнено потомство.
Човешките раси, както и животинските подвидове, са възникнали в резултат на една началлна дивергенция, но при човешките раси този процес не е продължил и те не са се обособили като подвидове. Основните разлики между расите и подвидовете са:
1. Расовите признаци при човека са загубили приспособителното значение, което са имали в периода на възникването си.
2. Поради голямата миграция на народите човешките раси започнали да влизат в допир една с друга и да се смесват. Това смесване се нарича метисация. В резултат различията между расите не се задълбочават, а постепенно се заличават.
3. Поради исторически и икономически причини- преселване на народите, войни, развитие на транспорта и др., големи групи хора от една раса се преместват на далечно растояние и навлизат в територията на др раса. В резултат между основните човешки раси съществува цяла гама от малки раси и антропологични типове.
Важно е да се отбележи, че понятието етнос не се покрива с понятието раса- много често една етническа група представлява смес от раси и подраси.

ІІІ. Расообразуване - Съществуват три фактора на расообразуването.
1. Първият е приспособително значение на расовите признаци. Човешките раси са възникнали под действието на естествения отбор. Например при негро-австралоидната раса черния цвят на кожата предпазва от ултравиолетовото лъчение, а къдравата коса и широките ноздри са свързани с терморегулацията. Сравнително големият нос при европеоидната раса е свързан със затоплянето на студения въздух в северните географски ширини. Той изпълнява функцията на въздухозатопляща камера на вдишвания въздух. След създаването на изкуствена среда на живот действието на природните фактори върху човека отслабнало и приспособителното значение на расовите белези намаляло, но те останали да съществуват.
2. Вторият фактор е расовата изолация. Поради различните си ареали на възникване в продължение на хиляди години отделните раси са живели изолирани една от друга. Между тях не се осъществявал генетичен обмен и това е довело до засилване на различията в проявата на някои белези.
3. И третият фактор е половия отбор-расовите им различия са придимно външни, но това не е причина за оказване на влияние върху възможността да имат многобройно и здраво потомство. Расовите белези са предимно външни. Ето защо те нямат отношение към жизнеността на индивида, но привличат вниманието на другия пол и по такъв начин оказват влияние върху възможността той да остави по-многобройно потомство. Така са възникнали племенните особености, а впоследствие — и расовите различия.

ІV. Расизъм
Расизъм (racism) – това е социално предубеждение, съществуващо по отношение на група хора на основата на физически характеристики (пигментация на кожата, типични черти на лицето, текстура на косата, реч, маниери и други (етнически) показатели), които се забелязват отчетливо, но не се отразяват на такива биологически значими качества като пригодност или способност. Расизъм - това е идеология, която използва външните различия като основна причина за отказ, за равно отношение към членовете на друга група на основата на така наречени “научни”, “биологически” или “морални” характеристики, считат ги за различаващи се от своята собствена група и поначало за по-долу стоящи. Такива расиски доводи често се използват за обосноваване привилегированото отношение към една група. Обикновено на тази група се дава предпочитание, макар понякога тя да се намира под заплаха (като правило, по нейна субективна представа), в сравнение с друга група, за да постави последната на “нейното място” (от социална и териториална гледна точка).
Непризнаването на права или привилегии на основата на расата или отказът да се общува с лица на основата на расата им се нарича расова дискриминация. Расизмът исторически е дефиниран като вярване, че расата е първичният определящ фактор за човешките способности, че определена раса е наследствено по-висша или нисша спрямо другите и/или че към отделните хора човек трябва да се отнася по различен начин според тяхната расова принадлежност. През последната четвърт на 20 ти век имаше няколко развити нации, които се описват като расисти, тъй че идентификацията на група или лице като расисти почти винаги е спорна.
Расизмът се смята от много за погазване на човешкото достойнство и нарушаване на човешките прва. Много интернационални договори са се опитвали да сложат край на расизма. Обединените Нации използва определение на расистка дискриминация, изложено в Интернационалната конвенция за елиминиране на всички форми на расова дискриминация и одобрено през 1966: ...всяко различие, изключение, ограничение или предпочитение, базирано на раса, цвят, произход или национални или етнически корени, което има за цел или рефлектира върху унищожаването или накърняването на признанието, радостта или упражняването на равнопоставени отношения, на човешките права и основните свободи в политически, икономически, социален, културен или какъвто и да било друг аспект на публичен живот. Апологетите грешно обявяват САЩ за нерасистка държава. Те насочват към сравнително позитивното отношение на американците към имигрантите или липсата на расистки геноцид в тяхната история, сравнено със степените, виждани в Германия или от европейските империалисти. Пример за това несъответствие е Ку Клус Класн – името на минали и настиящи братски организации в САЩ, които се застъпвали за превъзходство на белите и антисемитизъм. Кланът се борел да поддържа надмощието на белите протестанти над черните, както над римските католици, евреите и други имигранти. Тази група, въпреки че са проповядвали расизъм и са били известни с линчуване и други прояви на насилие, са действали открито и когато са достигнали своя връх през 20те години на 20ти век, членове са били около 15% от населението с приемливи качества.
Съвременната антропология разглежда като твърде съмнително самото понятие раса. Расизмът спада към областта на митологията, а не на науката. Съвременната наука не признава изобщо съществуването на арийска раса. Не съществуват никакви чисти раси. Като научна категория расата се отнася до зоологията, а не до антропологията; до предисторията, а не до историята. Историята познава само националности, които са сложна смесица от наследствени качества. Така наречената избрана арийска раса е мит, създаден от Гобино, който беше забележителен художник и тънък мислител, човек, който обосноваваше не антисемитизма, а аристократизма; но като учен антрополог нямаше особена цена. Избраната раса е също такъв мит, какъвто е и избраната класа. Но митът може да бъде много ефикасен, може да съдържа взривна, динамична енергия и да движи масите, които не се интересуват твърде от научната истина и изобщо от истината. Днес ние живеем в епоха, която ражда митове. Но характерът на митовете е нещо твърде примитивно. Единственият сериозен расизъм, който е съществувал някога в историята, е еврейският. Обвързването на религията с родовите белези и с националността, вярата в предопрелеността на един народ, загрижеността за чистотата на расата всичко това са неща, които имат староеврейски произход, еврейско наследство. Не знам дали германските расисти забелязват, че всъщност подражават на евреите. Германският расизъм е агресивен, завоевателен партикуларизъм.
Расизмът означава дехристиянизация, дехуманизация, връщане на човечеството към варварството и езичеството.





Използвана литература:
1. “Кратка българска енциклопедия”, том ІV
2. “Чудеса в биологията на човека” – д-р. Младен Митев, Йордан Марков
3. “Човешките раси и типове” – Илдино Ханко, М. Лацза
4. Интернет страници

_________________
България на българите!!!
България над всичко!!!
http://ataka.dobrich.com/
http://www.facebook.com/profile.php?id=100002078753239
Мили деца, пишете на кирилица! Пазете азбуката на светите братята Кирил и Методий. Тази азбука ни е запазила като българи през вековете. Тя е наше голямо богатство! Гордейте се, че я имаме!

"За буквите" - възхвала за славянската писменост


Съчинението За буквитее написано в края на 9 в.Вероятно е предназначено за Преславския събор от 893г.,на който славянската писменост е утвърдена като официална за България.Основният проблем на творбата-защита на славянската писменост от нападките на византийците и нейната възхвала,насочват към историческите събития от посочения период. В този период на реформи съчинението За буквите е трябвало да изиграе важна роля-категорично да реши съдбата на славянската писменост като изключително важен фактор за бъдещето на България.Авторът е бил длъжен в кратко,но силно и убедително слово да развенчае противниците на писмеността,да защити правото и на съществуване и необходимостта от нея и да я прослави като съвършено творение на официално признати светци. Съчинението на Черноризец Храбър е и полемично слово,и алегория,съчетано с публицистика и с трактат.То е изградено съобразно компузуцуонната структура на полемичното слово. В първата част на творбата,авторът проследява етапите в историята на славянското писмо,като започва далече преди Кирил и Методий да създадат азбуката.Според него до 9в.нашата писменост преминава през три етапа.В най-ранния период славяните са езичници,които нямат книги.Изпитват необходимост от писменност и затова измислят писмени знаци-черти и резки.Ограничените възможности на тези писмени знаци не позволяват да се възприемат като писменост. В нов културен етап навлизат славяните,когато приемат християнската религия и започват да си служат с гръцки и латински букви.Това е първият писмен период в тяхната история.Още във второто изречение на За буквите долавяме нотки на протест-нуждата кара славяните да се примирят с руските и гръцките букви,но те са неподходящи за славянския език,не могат да отразят фонетиката и благозвучието му. Третият най-висш етап от развитието на славянската писмена култура е делото на Кирил и Методий.Славянските просветители са Божи избраници и светци и писателят се гордее с тях.За оратора е много важно да подчертае връзката между писмеността и спасението на човешкия род,защото това са много силни аргументи в защита на азбуката-една от важните цели на съчинението. Доводи в защита и възхвала на славянската писменост,Храбър търси и в историята на гръцката азбука.Посочва се,че процесът на формирането и е много дълъг и в него участват редица книжовници.А славянската писменост е създадена за много кратък период и то само от Константин и брат му Методий.Надмощието на славянската писменост е неоспоримо и достатъчно основание на автора за славянски патриотизъм.Светоста на Кирил прави свято и делото му.Такава е логиката на Черноризец Храбър,като обявява славянските книги за по-свети от предхождащите ги гръцки,като по този начин ги възхвалява и се чувства победител в спора. След като ясно изразява своето становище,полемистът се връща още веднъж към личността на славянския първоучител Константин-Кирил Философ.Като си поставя за цел да го възхвали и прослави,Храбър посочва факти,които говорят за изключителната популярност на Кирил в България-името му е известно дори на най-малките.Това е двойна възхвала-на учителя и на народа,възприел така съкровено делото му. Най-силните аргументи,използвани от Храбър за защита и възхвала на славянската азбука,са умело подбраните и неопровержими исторически факти.В неговото сказание,те са твърде много.Явно Храбър е съзнавал тяхната доказателствена сила и ги използва като най-мощно оръжие срещу отрицателите на славянското писмо.Отношението му към историческите доказателства и факти се определя от максимата:Когато фактите говорят и Боговете мълчат!

_________________
България на българите!!!
България над всичко!!!
http://ataka.dobrich.com/
http://www.facebook.com/profile.php?id=100002078753239
Мили деца, пишете на кирилица! Пазете азбуката на светите братята Кирил и Методий. Тази азбука ни е запазила като българи през вековете. Тя е наше голямо богатство! Гордейте се, че я имаме!

Някой да може да ми помогне с:
1. Петко Рачов Славейков - творчески портрет
2. Характеристика на образите от комедията "Криворазбраната цивилизация - Злата, Анка и Димитраки; Маргариди; Защитниците на българското

_________________
Винаги гледай напред и никога назад !!!

Някой, ако каже код за pomagalo.com

_________________
!_0-o_! КрЪв ПоВръЩаМ, ПаРиИи не ВръЩАмМ!!! !_o-0_!...

ами прати смс. Кой ще е този лудия да си каже паролата и да влизаш 1 месец без пари Аз като мога помагам имам 100-тина теми на ПЦ-то

_________________
България на българите!!!
България над всичко!!!
http://ataka.dobrich.com/
http://www.facebook.com/profile.php?id=100002078753239
Мили деца, пишете на кирилица! Пазете азбуката на светите братята Кирил и Методий. Тази азбука ни е запазила като българи през вековете. Тя е наше голямо богатство! Гордейте се, че я имаме!

http://forums.data.bg/viewtopic.php?t=1592937&start=0

_________________

Moje li nqkoi da mi pomogne...teq 6ibanite gospoji ma zanimavat s tapotii...bih iskal da mi izvadite kakvoto mojete za Andrei Vezalii.Mersi predvaritelno

_________________
Слушай тялото си. ТО ще ти казва какво да правиш ..

Имаш 1 бира от мен

_________________
!_0-o_! КрЪв ПоВръЩаМ, ПаРиИи не ВръЩАмМ!!! !_o-0_!...

opa namerih si ama na ruski nqkoi help:
Андре́ас Веза́лий (часто: Андрей Везалий, лат. Andreas Vesalius; 31 декабря 1514, Брюссель — 15 октября 1564, остров Занте в Ионийском море) — врач и анатом, лейб-медик Карла V, потом Филиппа II. Младший современник Парацельса, основоположник научной анатомии.


[править] Биография
Учился медицине во Франции (университеты Лувена, Монпелье и Парижа), работал и преподавал преимущественно в Италии, будучи профессором университетов Падуи, Болоньи и Пизы одновременно. Одним из первых стал изучать человеческий организм с помощью проведения вскрытий.

Изучая труды Галена и его взгляды на строение человеческого тела, Везалий исправил свыше 200 ошибок канонизированного античного автора.Трупы ему приходилось тайно добывать на кладбище,так как в то время анатомия была запрещена. В 1543 году в Базеле издаёт свой главный труд «De corpore humani fabrica» («О строении человеческого тела»), в котором обобщил и систематизировал достижения в области анатомии. Текст книги сопровождался 250 рисунками художника Стефана ван Калькара, постоянного иллюстратора книг Везалия. Противники Везалия, придерживавшиеся традиций средневековой схоластической медицины, добились изгнания учёного из Падуи за посягательство на авторитет Галена.

Стал придворным хирургом при испанском короле. За вскрытие трупов был приговорён к смерти испанской инквизицией, но, благодаря заступничеству испанского короля Филиппа II, смертную казнь заменили паломничеством в Иерусалим. Умер на обратном пути из Иерусалима, будучи выброшен кораблекрушением на остров Занте.

_________________
Слушай тялото си. ТО ще ти казва какво да правиш ..

Мотивът за жертвата в " Елегия " на Ботев
ЛИС

мерси предварително

_________________

Лириката на Ботев е потресаваща картина на робската действителност.Животът на българския народ люлян в“ робска люлка”е една безкрайна елегия.В своята едноименна творба(Елегия)Ботев представя народа като живо погребан мъченик,от чието чело се лее”пот кървав на камък гробен”.В ярки звукови и зрителни картини е представено страданието на поробените-обесправени,смазани физически и духовно.Сякаш се дочува глухия и страшен гръм на оковите-символ на робството. Поетът достига до натурализъм,когато говори за ръждата разяждаща”глозгани кости”.Подтискащата атмосфера на духовен гнет разкрита образно-емоционално,
пораждат тъжни настроения,но същевременно се долавя борческата непримиримост на поета-революционер към робството.С мъжествен гняв са изпълнени стиховете,в които Ботев разкрива предателската роля на чорбаджията
-подръжник на насилието.Поетът го сравнява с “нов кърджалия в нова полуда”, ”кой продал брата-убил баща си”.С нездържана омраза говори поетът и за духовенството,което съзнателно подържа духовния мрак и робската инертност.
Неговата лицемерна същност е показана когато става дума за синовете на Лайола и Юда,които нявга са проболи на “кръста гневно в ребрата”спасителя,сега проповядват покорство и търпение””Търпи и ще спасиш душата”
В няколко свои песни той загатва за условията на личния си живот и определя отношението си към околните,като възсъздава мотиви от по-интимен характер.От споменатата скръб,която го е обземала често,от жалбите и страданията,за които сам говори,се обуславя елегичния тон в неговата поезия-не най-силния в нея.Разбира се,не е трудно да се посочат изводите на скръбта в (нея) случая.Те са еднакви от субективен и обективен характер;крият се както в робската действителност,в личната обстановка,тъй и в особените негови чувствания-могат да се сведат към познатото романтично противоречие м/у блян и действителност. Отзивчив на всяко страдание,обзет от винаги живо патриотично и социално чувство,той не може да гледа спокойно как турчинът беснее над бащиното огнище, нито пък да понася теглото на сиромасите.При това той е далеч от отечеството си, прокуден от родната си земя,която толкова много обича и към която той мъчително се стреми.Понякога той се опитва да удави във виното своята мрачна носталгия:
“Да забравя краи свой роден,бащина си мила стряха…” На чужбина,осъден на скитничество,той не намира никаква утеха и не изпитва ни една радост:
“Та скитник ходя,злочест ази и срещам това що душа мрази…”
Към своя събрат по чувства се обръща:
“Спътник ни са били в живота /страдания,бедност в чужбина”/И за всичко това е виновна черната турска прокуда:/“Но кълни,майко,проклинай/таз турска черна прокуда,/дето наз млади пропъди/по таз тежка чужбина-/да ходим да се скитаме/немили,клети,недраги!”
Той е самотен.Чувството на безизходна самотност не го напуска дори когато е в средата на свойте другари,между най-близките си.Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него:
“Мечти мрачни,мисли бурни/са разпнали душа млада/ах,ръка си кой ще турне/на туй сърце дето страда?
Никой,Никой…..”
В обръщението към майка си той още веднъж загатва за тая самотност:околните не могат да проникнат в неговата душа и да узнаят скръбта му
“Отде да знаят?Приятел си нямам/да му разкриящо в душата тая,/кого аз любя и в какво аз вярвам
мечти и мисли от що страдам…”
Има моменти,когато в своята осамотеност не може да понесе дори средата на онези родствени нему бунтовници,с които винаги е делял залъка си,но не винаги и душата си “Аз вече нямам мило,драго!”-възкликва той сред тях.Нищо странно в това,че той е силен човек,с твърде широка,сложна душа,с необикновен ум и безгранична воля,с надежда за подвизи се е чувствал самотен в една равнодушна среда,която останала чужда на по-дълбоките негови пориви,на съкровените движения на неговата душа.
Едно преустройство на света е неизбежно:злото е стигнало до върховната си точка,
поетът негодува,че все още има проповедници на християнското смирение.Ала въпреки техните хитри проповеди,борбата кипи.

_________________
България на българите!!!
България над всичко!!!
http://ataka.dobrich.com/
http://www.facebook.com/profile.php?id=100002078753239
Мили деца, пишете на кирилица! Пазете азбуката на светите братята Кирил и Методий. Тази азбука ни е запазила като българи през вековете. Тя е наше голямо богатство! Гордейте се, че я имаме!