С тези теми мога да ти помогна. Остана да почерпиш
ЕлегияЛириката на Ботев е потресаваща картина на робската действителност.Животът на българския народ люлян в“ робска люлка”е една безкрайна елегия.В своята едноименна творба(Елегия)Ботев представя народа като живо погребан мъченик,от чието чело се лее”пот кървав на камък гробен”.В ярки звукови и зрителни картини е представено страданието на поробените-обесправени,смазани физически и духовно.Сякаш се дочува глухия и страшен гръм на оковите-символ на робството. Поетът достига до натурализъм,когато говори за ръждата разяждаща”глозгани кости”.Подтискащата атмосфера на духовен гнет разкрита образно-емоционално,
пораждат тъжни настроения,но същевременно се долавя борческата непримиримост на поета-революционер към робството.С мъжествен гняв са изпълнени стиховете,в които Ботев разкрива предателската роля на чорбаджията
-подръжник на насилието.Поетът го сравнява с “нов кърджалия в нова полуда”, ”кой продал брата-убил баща си”.С нездържана омраза говори поетът и за духовенството,което съзнателно подържа духовния мрак и робската инертност.
Неговата лицемерна същност е показана когато става дума за синовете на Лайола и Юда,които нявга са проболи на “кръста гневно в ребрата”спасителя,сега проповядват покорство и търпение””Търпи и ще спасиш душата”
В няколко свои песни той загатва за условията на личния си живот и определя отношението си към околните,като възсъздава мотиви от по-интимен характер.От споменатата скръб,която го е обземала често,от жалбите и страданията,за които сам говори,се обуславя елегичния тон в неговата поезия-не най-силния в нея.Разбира се,не е трудно да се посочат изводите на скръбта в (нея) случая.Те са еднакви от субективен и обективен характер;крият се както в робската действителност,в личната обстановка,тъй и в особените негови чувствания-могат да се сведат към познатото романтично противоречие м/у блян и действителност. Отзивчив на всяко страдание,обзет от винаги живо патриотично и социално чувство,той не може да гледа спокойно как турчинът беснее над бащиното огнище, нито пък да понася теглото на сиромасите.При това той е далеч от отечеството си, прокуден от родната си земя,която толкова много обича и към която той мъчително се стреми.Понякога той се опитва да удави във виното своята мрачна носталгия:
“Да забравя краи свой роден,бащина си мила стряха…” На чужбина,осъден на скитничество,той не намира никаква утеха и не изпитва ни една радост:
“Та скитник ходя,злочест ази и срещам това що душа мрази…”
Към своя събрат по чувства се обръща:
“Спътник ни са били в живота /страдания,бедност в чужбина”/И за всичко това е виновна черната турска прокуда:/“Но кълни,майко,проклинай/таз турска черна прокуда,/дето наз млади пропъди/по таз тежка чужбина-/да ходим да се скитаме/немили,клети,недраги!”
Той е самотен.Чувството на безизходна самотност не го напуска дори когато е в средата на свойте другари,между най-близките си.Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него:
“Мечти мрачни,мисли бурни/са разпнали душа млада/ах,ръка си кой ще турне/на туй сърце дето страда?
Никой,Никой…..”
В обръщението към майка си той още веднъж загатва за тая самотност:околните не могат да проникнат в неговата душа и да узнаят скръбта му
“Отде да знаят?Приятел си нямам/да му разкриящо в душата тая,/кого аз любя и в какво аз вярвам
мечти и мисли от що страдам…”
Има моменти,когато в своята осамотеност не може да понесе дори средата на онези родствени нему бунтовници,с които винаги е делял залъка си,но не винаги и душата си “Аз вече нямам мило,драго!”-възкликва той сред тях.Нищо странно в това,че той е силен човек,с твърде широка,сложна душа,с необикновен ум и безгранична воля,с надежда за подвизи се е чувствал самотен в една равнодушна среда,която останала чужда на по-дълбоките негови пориви,на съкровените движения на неговата душа.
Едно преустройство на света е неизбежно:злото е стигнало до върховната си точка,
поетът негодува,че все още има проповедници на християнското смирение.Ала въпреки техните хитри проповеди,борбата кипи.
--------------------------------------------------------------------------Моята молитваСтихотворението „Моята молитва” се възприема като най-проблематичната Ботева творба.В епохата на най-висок подем на българската идея за освобождение чрез революционна борба Ботев вдъхновена борческа поезия, но не с отвлечено, а със силно индивидуално звучене.
Разцеплението между общоприетото и личното,между традицианното и индивидуалното е пределно изявено в „Моята молитва”.Доброто,истината,вярата тук са ценности активно отстоявани,мислени извън и въреки всякакви канони.Това всъщност е голямата Ботева свобода. ЗА него тя е преди всичко феномен на индивидуалното съзнание и воля.Двата бога в стихотворението са алегории на двете истини. Едната,традиционната е възприемана като псевдоистина от лирическия Аз, а другата,неговата е деиствителната.
Изповедната поетична творба „Моята молитва” привлича още с конфронтацията между заглавието и мотото : „Благословен Бог наш...” Поетът се противопоставя не на вярата в Бога изобщо, той се дистанцира от възприемането му като идол, от институционирания Бог и от всички онези, които се представят за посредници между него и вярващите, за божии заместници на земята.В началната строфа чрез една интензивна и основополагаща теза:
Не ти,що си в небесата,
А ти,що си в мене,Боже-
Мен в сърцето и в душата...
Бог се възприема не със своята космическа отдалеченост,а се обявява като съществуващ във вътрешния микросвят на лирическия човек-в сърцето,което поддържа живота,и в душата,която храни духа.
Ботев винаги гневно се е противопоставял на показността в поведението и парадирането с идеи( „Патриот”, „В механата”),като към лъжепатриотизма- наи-силно заклейментото от него притворство- е прибавил лъженабожността и лъжечовеколюбието.Тази идейно-нравствена позиция се разгръща чрез последователно редуване на антитези, които анафоричното повторение -„не ти” в началото на всяка строфа засилва.Ботевият лирически човек не може да приеме,че този Бог,който носи в сърцето и душата, се припокрива с Бог,изтъкан от противоречия.Той е възмутен от черковните християнски институции,които,вместо да пазят чисти божият образ и божието учение, ги използват за користни цели.От хуманистични позиции и въз основа на реалната действителност е задействана римно-смислова контрастност на глаголните форми „помазал-зарязал”,а на привилегированите „царе,папи,патриарси” са противопоставени обезправените: „човекът”, „робът”, „сиромаси”.
Поетът изговаря тъждествуващата ситеза,която звучи като продължение у необходимо допълнение на началната теза от първия стих:
А ти,Боже на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!...
Сега лирическият Аз отново се обръща към истинния,човеколюбивия Бог,но вече не само негов, но и на всички,които го носят в сърцето и душата, и го назовава: това е Богът на разума,Бог,обединител на всички народи.Така българскят поет сътворява една нова,изпреварващя времето си идея,съзвучна с настоящите виждания на прогресивото човечество.
След тази дълга прелюдия,нажежена от страсти и на отрицанието, и на утвърждаването,тържесвуващият дух на поета,изгорил в пламъците на своето слово разложителните наноси в религията,изрича своята Молитва,в която чрез броя на съществуващите строфи присъства сакралното число за християните три.В своята съвкупност трите строфи развиват основната в Ботевата поезия идея за борбата и свободата, но поотделно всяка от тях е оформена като самостоятелна и завършена мисъл.Първата поставя темата Любов към свободата,като я насочва към всеки българин,втората я индивидуализира спрямо лирическиа Аз като молитва за смърт в борбата,а третата,най-съкровената, е наситена с носталгия по родината.В нея Ботев за първи път събира в едно двете си мисии- революционно-бунтовната и обществено-поетическата:
Не оставяй да изстине
буйно сърце в чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
Стихотворението „ Моята молитва” е своеобразна граматика на Ботевата идеология, защото съдържа всичките и основни пунктове.Макар да звучи като богоборски текст, то всъщност отразява богоискателството на Ботев.Той страстно търси неопороченото лице на християнския Бог и големите каузи на тази религия.Ботевият Бог е съпреживян,човешки,не мистичен идеал.Той води към благоденствие,а не към безсмислено и неразбираемо страдание.
--------------------------------------------------------------------------Обесването на Васил ЛевскиЕлегията „Обесването на Васил Левски” се отличава със строга монилитна комозиция,която обединява чувството на непреодолимо и безкрайно страдание на родината,на народа,на поета.Тази последна поетическа творба на Ботев е класически пример за психологически драматизъм и за силен интензитет на една и съща емоция- неутешима скръб от загубата на Апостола на свободата.Затова,въпреки че поетът,оставайки верен на своето многообвхатно възприемане на нещата,назовава и самотността като причина за мъката на майката родина,това тъжно състояние остава да обитава само периферното текстово пространство.
В творбата думата „родина” се появява като висша еманация на родното, но навлиза в текстоео и поле с родовото понятие „майка”- архетипен образ на домашното пространство,което му придава интимност.Обръщението „майко”,епитетът „мила”, както и обстоятелствините пояснения „жално” и „милно” извеждат лексемата „родина” от сферата на отвлечените понятия и я приближават и до поета,и до читателя,без тя да загуби оререола си на святост.Родината се пшоявява с основната характеристика на майката в Ботевата поезия- нейните плачещи очи.Този художествен детайл от образа и е дълбоко трагичен- с горчиви сълзи майката родина оплаква своя син.Епитетът „черен” в метафоричния образ „черна робиня” е получил смислова обемност,каквато има и в народните песни.
В другите Ботеви поетически творби родината присъства чрез народа,чрез планините и полетата си и чрез битови детайли,но тук тя е индивидуализиран образ и не се припокрива дори с народа.Докато към народа си,когото обича и на когото състрадава,поетът си позволява да бъде остро изобличителен дори сатиричен,пред родината се прекланя и коленичи.Нейната болка е и негова: като нея и той е изпитал страдание сред свои от самотата на словото,от безответност на гласа си,като нея и тои безутешно страда от загубата на Левски.
С изостреното си чувство за смисловот значение на думите поетът не си позволява към родината друго обръщение освен „майко”- тук простонародните форми „мале” и „майноле” са неподходящи,независимо,че си дава право на диалог с нея,защото я чувства кръвно близка.Както на родната майка,така и на майката родина той,поради психологическото си проникновение,дава право на скръб и безпомощност.В „Обесването на Васил Левски” това се внушава в глаголната форма „плачи”.
Страданието на родината се експлицира като силно и непреходно чувство благодарение на изострения усет на Ботев за композирането На строфите и на стиховете в тях.Чрез втората смислово емоционална част на началния куплет:
Гарване,и ти,птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Се получава силе контраст с първите два стиха по отношение както на образите,така и на настроението.Докато образът на майката родина се възпприема като архетипен образ на святост и милосърдие,гарванът присъства в националното ни съзнание като символ на зловещо предчувствие и носител на трагична вест за невъзвратима загуба.Интересно,че и в четвъртата строфа,в която навлизат все образи в множествено число,думата „гарван” остава в единствено- проклета птица,дошла за душата на героя.Оксиморонното римуване „плачеш-грачеш”е най-зловещо и най-трагично наситеното римуване в българската поезия, и емоционално най-силното.
Присъствието на национално обагрената лексема „проклета” определя ужаса като общобългарски.
Настроението в четвърта строфа се носи преди всичко от глаголните форми- „грачи”, „вият”, „молят”, „плачат,пищят”.Разположени в средата на стиховете у сдвоени в последния стих, те създават визуална представа за безсмъртния паметник,който българинът е издигнал в душата си за своя Апостол на свободата.Още в първия куплет с образа на гарвана се появява и представата за черния цвят,който доминира в творбата- един цвят символен за смъртта,съзвъчен с българското съзнание и българските възприятия за нея.
Събирателният образ на народа:старци,жени и деца- е трагичен в скръбта и безсилието си.Ситуиран някъде далеч от лобното място на Левски,той присъства не със зрителни детайли,не и чрез действие и слова на протест,а единствено със звукуве на страданието и безсилието: молитва,плач,писък,които се сливат със звуковете на зловещото и страшното-грачене на гарван,виене на „псета и вълци”- все знакови образи на смъртта.
Като образ Левски не е представен пряко,нито е разгърнат,но духът на героя доминира със своята непобедима сила-жив и след смъртта му.Поставянето му в централната трета строфа позволява от него да се излъчват емоционално-смислови импулси,които да обясняват и обединяват образността в цялата елегия.Глаголната форма в сегашно време „виси” завинаги оставя Левски на бесилото като обвинение срещу робството,отнело живота на личност,която има мясро в световната история,и като напомняне,че свободата е безценно благо,което трябва да се пази от посегателства,като пример за себеотдаденост.В тази строфа се конфронтират географската точност на мястото на трагичното събитие- „Там близо край град София”- с метафората „виси на него със страшна сила” като израз на силата на духа и характера на Левски,от които Ботев искрено и дълбоко се възхищава.Затова,въпреки безмерната скръб,Ботевият текст се възприема не само като израз на тотално обезверяване,а и като надежда,че и чрез смъртта,както чрез дейността си,името на героя ще продължава да импулсира за саможертва в името на свободата и за вярноро и служене.Първото характеризиране на Апостола става посредством епитета „един”,който в съзнанието на българскиа читател се трансформира в „единствен”.Поетът благордно поставя над себе си Апостола на българска свобода.Както пред България,той скланя глава в знак на уважение,почит и преклонение и така го сакрализира и митологизира.Епитетът „един”, благодарение на присъщата на Ботев поетична дарба да придаде експресивност и обемност и на най-неутралната дума,в контекста се изпълва и със смисли като най-достоен,най-всеотдаен,най-обичан,незаменим,неприжалим.Истината за самотата на героя в предсмъртния му час и на бесилото е исказана дискретно, но болезнено- чрез близостта единсвено на гарвана,вестител на смъртта му.
Във веригата от елегични мотиви,в която директно или индиректно присъстват словосъчетания с прилагателна форма „черен” – „верен гарван”, „черна робиня”, „черно бесило”,контрастно и по непряк начин се появява белияр цвят, но не като образ символ на нравствена духовна чистота,както е в християнската религиа,а отново ужаса от смъртта:
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Безнадеждната родина остава скръбна зрителка на вилнеещото робство над нейната земя,превърната в територия на ледени вихри, на скръбта, на сълзите и плача.
--------------------------------------------------------------------------Смърт и безсмъртие в “Хаджи Димитър” Всеки народ има свои велики личности и гениални натури, както в историята си, така и в изкуството, и в литературата. В историческото развитие на българската литература със златни букви е написано името на гениалния поет и пламенен революционер Христо Ботев. Принуден от най – ранната си младост да живее далеч от родина, дом и семейство, той вкусва горчивия залък на скиталческия живот и тежката участ на чужденеца, и това още повече засилва вродената му любов към народ и родина.
Всички чувства, които са вълнували чувствителната му душа, са изпяти в неговите стихотворения.
Най – възвишен и логически завършен е образът на бореца за свобода в баладата “Хаджи Димитър”. Цялата творба е пронизана от една единствена идея – идеята за безсмъртието на този който е паднал в бой да защити своята родна страна. Тя се внушава още от първата фраза на произведението – “Жив е той, жив е!”.
Това че героят е представен как лежи “Там на балкана...” е израз който го поставя близо до безсмъртните боговете на Олимп, толкова близо до бог.
В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа.
Макар и смъртно ранен борецът е представен като “юнак във младост и в сила мъжка”.
Празната, захвърлена пушка и счупената на две сабя говорят за жестоката и неравна битка за свобода или смърт юнашка. От устата на умиращия въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата.
В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата – “слънцето спряно сърдито пече”, а с изтичането на последните капки кръв, жътварската песен става все по – тъжна и горестна. И в сърцето на поета се надига вълна от мъка и печал, “ще да загине и тоя юнак”, но това е само за миг (“но спри сърце...”), защото той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие.
“Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...”
За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на неговата изключителна смелост (“над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи.”).
Поетът дори е включил и митични самодиви, които да облекчат страданието и болките на героя в предсмъртния му миг.
И тук юнакът изпъква със своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а иска да разбере съдбата на своите другари по оръжие:
“Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?”
Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение, дори Балканът запява хайдушка песен.
Обобщавайки характерните черти на бореца за свобода и проследявайки силата на народното признание и почит, Христо Ботев въодушевено възкликва:
“Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира!”
Тези вдъхновени слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобии класическо значение и се нареждат между най – великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда.
--------------------------------------------------------------------------