|
Речта на Харолд Пинтър на получаването на Нобеловата награда. Заслужава си да се прочете.
Харолд Пинтер получи Нобеловата награда за литература за 2005 г. Той е роден през 1930 в Хакни, малък работнически квартал до Лондонския Ийст Енд, син на еврейски шивач. Евакуиран по време на бомбардировките през Втората световна война, той признава, че усещането да бъдеш бомбардиран никога не го е напускало. Автор на много драми и сценарии, Пинтър е сред най-поставяните и коментирани съвременни британски драматурзи. Лауреат на много международни награди, през 1966 г. става Кавалер на Британската империя, но по-късно отказва предложението на Джон Мейджър за рицарско звание. След преврата в Чили през 1973 г. Пинтър активно се ангажира със защитата на човешките права. По време на кризата в Косово през 1999 г. заклеймява намесата на НАТО и заявява, че тя само “ще утежни мизерията и ужасите и ще съсипе страната”. През 2001 г. се включва в Международния комитет за защита на Слободан Милошевич, в който участва и бившият министър на правосъдието на САЩ Рамзи Кларк. През януари 2002 Пинтър заболява от рак на гърлото.
През 1958 г. написах следното: “Няма ясно изразени разлики между действителното и недействителното, между истинското и измамното. Едно нещо не е непременно или истина, или измама; то може да бъде едновременно и истина, и измама.”
Смятам, че тези твърдения все още имат някакъв смисъл и неизменно съпътстват изследването на действителността посредством изкуството. Следователно в качеството си на техен автор аз продължавам да ги поддържам, но в качеството си на гражданин не мога. В качеството си на гражданин съм длъжен да питам: Кое е истина? Кое е измама?
Истината в театъра е вечно неуловима. Никога не я откривате изцяло, но в преследването й има нещо влудяващо, маниакално. Тъкмо това преследване командва усилията ви. Това преследване е вашата задача, вашата мисия. През по-голяма част от времето попадате на истината случайно, слепешком, сблъсквайки се с нея или чисто и просто зървайки за кратко някой образ или силует, който като че ли се покрива с истината, често обаче, без да си давате сметка, че той е ваше творение. Но цялата истина е, че в драматичното изкуство никога няма една-единствена истина за разкриване. Има много такива. Тези истини се предизвикват една друга, крият се една от друга, отразяват се, пренебрегват се, подиграват се помежду си, слепи са една за друга. Понякога имате чувството, че сте стиснали в шепа истината за миг, после тя ви се изплъзва между пръстите и ето я завинаги изгубена.
Често са ме питали как се появяват на бял свят пиесите ми. Не бих могъл да обясня. Както и не умея да предавам съдържанието им накратко, освен ако не се впусна да разказвам какво се случва, кой какво е казал или направил.
Повечето от пиесите се раждат от някоя реплика, от една дума или образ. Думите идват първи, образите често ги следват по петите. Ще ви дам два примера за реплики, които ми хрумнаха напълно неочаквано, последвани от образи, след които тръгнах и аз самият.
Въпросните пиеси са Завръщането и Това беше вчера. Първата реплика от Завръщането е “Какво направи с ножиците?”. Началната реплика от Това беше вчера е “Кафяви”.
И в двата случая нямах нищо друго, което да ме ръководи.
В първия случай някой очевидно търси някакви ножици и пита другиго къде са се дянали, когото подозира, че по всяка вероятност ги е откраднал. Но по някакъв начин аз знаех, че лицето, към което се обръщаха, пет пари не дава за ножиците, както между другото и за питащия.
“Кафяви”: предположих, че става въпрос за описанието на нечии коси, женски коси, и че това е отговорът на някакъв въпрос. И в единия, и в другия случай се почувствах принуден да продължа нещата. Всичко се извършваше пред очите ми, много бавно действие, преливане на картини, преминаващо от мрак към светлина.
Винаги започвам някоя пиеса, назовавайки действащите лица с А, В и С.
В пиесата, която се превърна в Завръщането, виждах мъж да влиза в стая с оскъдна и строга подредба, и да задава въпроса си на друг, по-млад мъж, седящ на ужасен диван и забол нос във вестникарската страница с резултатите от конните надбягвания. Смътно подозирах, че А е бащата, а В му е син, но нямах никакви доказателства. Това обаче се потвърди малко по-късно, когато В (който впоследствие стана Лени) каза на А (който впоследствие стана Макс): “Татко, ще позволиш ли да сменя темата? Искам да те питам нещо. Това, което ядохме на вечеря преди малко, как се нарича? Ти как го наричаш? Защо не купиш куче? Ти си готвач за кучета. Така де. Значи смяташ, че готвиш за глутница кучета.”* Та щом В нарече А “Татко”, на мен ми се стори разумно да приема, че са баща и син. Очевидно А бе и готвач, и ястията му като че ли не се ползваха с особено уважение. Означаваше ли това, че няма майка? Нищо не знаех по въпроса. Но както си повтарях навремето, началото никога не знае до какъв край ще доведе.
“Кафяви”. Широк прозорец. Вечерно небе. Един мъж А (който впоследствие ще се превърне в Дийли) и жена В (която после ще стане Кейт) седят с чаши в ръка. “Дебела или слаба?” пита мъжът. За кого говорят? Едва тогава забелязвам застаналата до прозореца жена С (която ще се превърне в Ана), обгърната от друг род светлина, застанала гърбом, с кафяви коси.
Странен е мигът, когато създаваш герои, които изобщо не са съществували досега. Това, което следва, е капризно, несигурно, направо побъркващо, дори ако понякога приема облика на лавина, която нищо не може да спре. Положението на автора е странно положение. В известен смисъл героите не му устройват радушен прием. Действащите лица му се противят, с тях не се живее лесно, невъзможно е да ги определиш. В никакъв случай не можеш да им заповядваш. Впускаш се с тях в нескончаема игра, играете си на котка и мишка, на сляпа баба, на криеница. Но в края на краищата откриваш, че носиш на ръце създания от плът и кръв, същества, притежаващи собствена воля и чувствителност, характерни само за тях, замесени от тесто, което не си в състояние да промениш, да му въздействаш или да опорочиш.
Следователно езикът в изкуството си остава изключително двусмислена работа, подвижни пясъци, трамплин, замръзнала локва, чийто лед всеки миг може да се пропука под краката ви на автор.
Но както казах, преследването на истината никога не може да спре. Не може да се отложи, не може да се отмени. Трябва да се изправиш лице в лице с нея тук и незабавно.
Политическият театър представя сбор от съвършено различни проблеми. Заклинанията и нравоученията на всяка цена трябва да се избягват. Обективността е най-същественото нещо. Трябва да бъде позволено на действащите лица да дишат въздуха, който им принадлежи. Авторът не може да ги затваря или възпрепятства, за да задоволи собствените си вкусове, склонности или предразсъдъци. Трябва да е готов да подходи към тях от различни зрителни ъгли, в разнообразна перспектива, не познавайки спирачки или граници, от време на време да ги изненадва може би, но без да им отнема свободата да следват пътя, който им харесва. Невинаги се получава. А политическата сатира пък изобщо не се подчинява на никое от тези предписания, дори прави точно обратното, което между другото е и главната й функция.
Струва ми се, че в пиесата си Рожден ден посочвам най-различни посоки за тълкувание, като им позволявам да си вършат работата в гъста гора от вероятности, преди да се съсредоточа, в самия край, върху един акт на покорство.
Езикът на планината няма претенции да действа толкова открито. Всичко там е жестоко, кратко и грозно. Войниците в пиесата намират обаче начин да се забавляват с положението. Понякога се забравя, че палачите много лесно почват да се отегчават. Имат нужда да се посмеят малко, за да си съхранят духа. Както го потвърдиха безусловно събитията от Абу Граиб в Багдад. Времетраенето на Езикът на планината е само двайсет минути, но тя би могла да продължи часове наред, неуморно, повтаряйки една и съща схема отново и отново, за нескончаеми часове.
От своя страна, действието на Ashes to Ashes (Дъжд от пепел) ми се струва, че се развива под водата. Жена, която се дави, ръката й се протяга към повърхността през вълните, отпуска се извън зрителното поле, протяга се към други ръце, но не намира никого нито над, нито под водата, среща само сенки, отблясъци, плува; жената, изгубен силует всред пейзаж, който се дави, жена, неспособна да се изтръгне от трагичната съдба, която уж сполита само другите.
Но след като другите са мъртви, тя трябва също да умре.
Политическата реч, такава, каквато я употребяват политиците, никога не дръзва да пристъпи върху подобен род терен, понеже мнозинството от тях, доколкото можем да се доверим на фактите, с които разполагаме, не се интересуват от истината, а от властта и от съхраняването на властта. За да се съхрани тази власт, основното е хората да бъдат държани в неведение, да живеят в непознаване на истината, та дори и на истината за собствения си живот. Следователно това, което ни заобикаля, е изтъкано от лъжи, с които се храним.
Както всеки тук знае, аргументът, който бе изтъкнат, за да се оправдае нахлуването в Ирак, бе, че Саддам Хюсеин притежавал извънредно опасен арсенал от оръжия за масово унищожение, някои от които можели да бъдат приведени в действие за 45 минути, предизвиквайки страховита касапница. Убеждаваха ни, че било вярно. А не бе истина. Разправяха ни, че Ирак поддържал връзки с „Ал Кайда” и значи също носи отговорност за ужаса на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк. Убеждаваха ни, че било вярно. А не бе истина. Говореха, че Ирак заплашвал сигурността на света. Убеждаваха ни, че било вярно. А не бе истина.
Истината е коренно различна. Истината е свързана с начина, по който Съединените щати схващат своята роля в света и с начина, който са избрали да се превъплътят в нея.
Но преди да се върнем в настоящето, аз бих искал да поразсъждавам върху историята от близкото минало, като под това разбирам външната политика на Съединените щати след края на Втората световна война. Смятам, че за нас е жизнено важно да подложим този период на щателен, макар и ограничен, разбира се, от времето, с което разполагаме тук, преглед.
Всички знаят какво се случи в Съветския съюз и в цяла Източна Европа непосредствено след войната: систематична жестокост, широко разпространени чудовищни прояви, безмилостно потискане на всяка независима мисъл. Всичко бе подробно документирано и доказано.
Но аз твърдя, че престъпленията, извършени от Съединените щати през същия този период, бяха твърде повърхностно огласени и още по-малко документирани, и още по-малко признати, с една дума - съвсем не бяха идентифицирани като престъпления. Струва ми се, че въпросът трябва да бъде повдигнат и че истината има очевидна връзка със сегашното състояние на света. Макар и ограничени до известна степен от съществуването на Съветския съюз, действията по цял свят от страна на Съединените щати даваха ясно да се разбере твърдото им становище, че имат карт бланш да правят каквото си искат.
Директното нахлуване в суверенна държава фактически никога не е било предпочитан похват за Америка. Общо взето, тя винаги е отдавала предпочитание на онова, което определя като “ограничен конфликт”. А “ограничен конфликт” ще рече хиляди хора да измират, но по-бавно, отколкото, ако хвърлите изведнъж бомба отгоре им. Това ще рече да вкарате заразата в сърцето на страната, да присадите злокачествен тумор и да наблюдавате как се разпространява гангрената. Подчини ли се веднъж народът - или пребие ли се до смърт, все едно, - настанят ли се удобно на власт вашите приятели, военните и крупните търговски дружества, излизате пред камерите и заявявате, че демокрацията е победила. Това бе обичайната разменна монета в американската външна политика през годините, за които напомням.
Трагедията на Никарагуа се оказа изключително показателен случай. Ако реших да го спомена тук, то това е, защото убедително илюстрира начина, по който Америка вижда световната си роля както преди, така и сега.
Присъствах на едно заседание, което се състоя в посолството на Съединените щати в Лондон в края на 80-те години.
Американският конгрес бе изправен пред решението дали да дава, или да не дава повече пари на Contras за кампанията, която водеха срещу държавата Никарагуа. Аз бях там в качеството си на член на делегация, обявила се в защита на Никарагуа, но най-важният член в тази делегация бе някой си отец Джон Меткалф. Начело на американския лагер стоеше Реймънд Сайц (по онова време дясна ръка на посланика, а после и сам той назначен за посланик). Отец Меткалф каза: “Господине, аз имам грижата за една енория в северната част на Никарагуа. Моите енориаши построиха училище, медико-социален и културен център. Живеехме в мир. Преди няколко месеца един отряд на контрите нападна енорията. Разрушиха всичко - училището, медико-социалния център, културния център. Изнасилиха медицинските сестри и учителките, избиха лекарите по най-жесток начин. Държаха се като диваци. Умолявам ви, изискайте от американското правителство да оттегли подкрепата си за тази противна терористична дейност.”
Реймънд Сайц се ползваше с прекрасна репутация на разумен, отговорен и много добре осведомен човек. Той бе високо уважаван в дипломатическите кръгове. Изслуша го, направи кратка пауза, после заговори с известна тежест. “Отче, рече, нека ви кажа нещо. По време на война невинните винаги страдат.” Възцари се ледено мълчание. Бяхме се втренчили в него. Той не гъкна повече.
Естествено, невинните винаги страдат.
В крайна сметка някой се обади: “Но в разглеждания случай “невинни” са станали жертва на неокачествимо злодеяние, едно от многото, финансирани от вашето правителство. Ако Конгресът гласува още пари за контрите, подобни жестокости ще продължават да се ширят. Случаят не е ли точно такъв? Вашето правителство не носи ли по този начин вина, задето подкрепя убийствени и рушителски актове, извършвани срещу гражданите на суверенна държава?”
Сайц остана невъзмутим. “Не съм съгласен, че фактите, тъй както ни бяха изложени, подкрепят вашите твърдения”, отвърна той.
Докато напускахме посолството, един американски съветник ми каза, че много обичал пиесите ми. Не му отговорих.
Трябва да ви напомня, че навремето президентът Рейгън направи следното изявление: “Контрите са моралният еквивалент на нашите Бащи-Основатели.”
Съединените щати в течение на повече от четирийсет години подкрепяха жестоката диктатура на Сомоса в Никарагуа. Никарагуанският народ под ръководството на сандинистите събори този режим през 1979 г. - народна и дълбоко затрогваща революция.
Сандинистите не бяха върха на съвършенството. И те проявяваха арогантност, а политическата им философия съдържаше противоречиви елементи. Но бяха интелигентни, рационални и цивилизовани. Целта им бе да изградят стабилно, достойно и плуралистично общество. Смъртното наказание бе отменено. Стотици хиляди селяни, поразени от нищетата, бяха измъкнати буквално от ноктите на смъртта. Повече от 100 000 семейства получиха право на земя. Построени бяха две хиляди училища. Една забележителна кампания за ограмотяване свали процента на неграмотност в страната под границата на 15%. Установено бе безплатно образование, както и медицинско обслужване. Детската смъртност намаля с една трета. Полиомиелитът бе унищожен.
Съединените щати обвиниха тези явни успехи в марксистко-ленинска революционност. В очите на американското правителство Никарагуа даваше опасен пример. Ако й бъдеше позволено да установи елементарни правни, икономически и социални норми, ако й се разрешеше да издигне равнището на медицинските грижи и образованието, и да постигне обществено единство и национално достойнство, съседните страни щяха да си поставят същите въпроси и да стигнат до същите отговори. Разбира се, по онова време в Салвадор съществуваше яростна съпротива срещу статуквото.
Преди малко споменах за обгръщащата ни “среда от лъжи”. Президентът Рейгън неприкрито определяше Никарагуа като “тоталитарен бастион”. Нещо, което медиите и безусловно британското правителство обикновено третираха като точно и правдиво наблюдение. Обаче нямаше и следа от ескадроните на смъртта при сандинисткото управление. Нямаше и следа от изтезания, от систематични и официални жестокости от страна на военните. Нито един свещеник никога не бе убит в Никарагуа. Имаше дори трима свещеници в сандинисткото правителство, двама йезуити и един мисионер от Обществото на Марикнол. “Тоталитарните бастиони” всъщност се намираха в съседство, в Салвадор и Гватемала. През 1954 г. Съединените щати помогнаха за сваляне на демократично избраното правителство в Гватемала и се смята, че повече от 200 000 души са станали жертва на последвалите военни диктатури.
През 1989 г. шестима от най-видните йезуити в света бяха жестоко убити в Централноамериканския университет в Сан Салвадор от един батальон от полка Елкатъл, обучен във Форт Бенинг, Джорджия, САЩ. Архиепископ Ромеро, този неподражаемо смел човек, бе екзекутиран по време на отслужване на литургия. Смята се, че 75 000 души са станали жертва. Защо са били убити тези хора? Били са убити заради убеждението си, че е възможен по-добър живот и че той трябва да настъпи. Това убеждение тутакси ги е каталогизирало като комунисти. Мъртви са, защото са дръзнали да протестират срещу статуквото, срещу безкрайната нищета, болестите, униженията и потисничеството - едничкото право, което са придобили по рождение.
Съединените щати успяха в крайна сметка да съборят сандинисткото правителство. Това им отне доста години и трябваше да проявят завидна издръжливост и упорство, но яростният икономически натиск и 30-те хиляди жертви в края на краищата разколебаха смелостта на никарагуанците. Оказаха се изтощени и отново бедни. “Казиновата” икономика за пореден път се установи в страната. Свършено бе с безплатното здравеопазване и образование. Аферистите се завърнаха триумфално. “Демокрацията” бе победила.
Но тази “политика” изобщо не се ограничаваше с Централна Америка. Тя се водеше навред по света. Нямаше край за нея. И все едно, че нищо подобно не се е случвало.
Съединените щати подкрепяха, а в много случаи и породиха, всички дясноориентирани военни диктатури, появили се на бял свят след края на Втората световна война. Искам да спомена Индонезия, Гърция, Уругвай, Бразилия, Парагвай, Хаити, Турция, Филипините, Гватемала, Салвадор и разбира се, Чили. Ужасът, който Съединените щати натрапиха на Чили през 1973 г., никога не би могъл да бъде изкупен или забравен.
Стотици хиляди жертви дадоха всички тези страни. Дадоха ли ги? И могат ли те във всички случаи да се припишат на външната политика на Съединените щати? Отговорът е утвърдителен, те бяха дадени и се дължат на американската външна политика. Но вие нищо не знаете за тях.
Това никога не се е случвало. Никога нищо не се е случвало. Дори докато се случваше, изобщо не се случваше. Нямаше никакво значение. Не представляваше никакъв интерес. Престъпленията, извършени от Съединените щати, бяха систематични, постоянни, жестоки, неумолими, ала твърде малко хора наистина говореха за тях. Но нека отдадем тази справедливост на Америка - навред по света тя се отдаваше на една досущ патологична манипулация на властта, докато в същото време полагаше неимоверни усилия да минава за сила, действаща в интерес на всесветското благо. Случай на гениална хипноза - за да не кажем духовна, - и при това ужасно ефикасна.
Казвам ви, Съединените щати предлагат без никакво съмнение най-грандиозния спектакъл в този момент. Жестока, безразлична, високомерна и безмилостна - може би, - но и много хитра страна. Като търговски пътник тя си върши работата самостоятелно и най-добре продаваният продукт е любовта към самата себе си. Успехът е гарантиран. Чуйте как всички американски президенти произнасят по телевизията думите “американския народ”, като, например, в изречението: “Заявявам пред американският народ, че е време да се моли и брани правата на американския народ, и моля американския народ да окаже доверие на своя президент за действията, които той се готви да предприеме в името на американския народ.”
Брилянтна стратегия. Всъщност езикът се използва да приспива мисълта. Словата “американски народ” предлагат наистина твърде удобна и изкусителна възглавничка, на която да полегнете и да се успокоите. Няма нужда да мислите. Полегнете си и подпрете глава на възглавничката. Възможно е тя да упои разума и критичното ви чувство, но пък е много удобна. Което, разбира се, не важи за 40-те милиона души, които живеят под прага на бедността, нито за двата милиона мъже и жени, хвърлени в затворите на обширния ГУЛаг, който се простира от единия до другия край на Съединените щати.
Съединените щати вече не се занимават с ограничени конфликти. Не виждат интерес да проявяват резервираност или дори да хитруват. Слагат картите на масата, независимо с кого сядат на нея. Много е просто, изобщо не им пука нито от Обединените нации, нито от международното право или от гласовете на инакомислещите, за които смятат, че нямат никаква власт или влияние. Освен това си имат блеещо агънце, което ги следва навред на каишка в лицето на възторжената и покорната Великобритания.
Та къде се дяна нравствената ни чувствителност? Притежавали ли сме някога такава? Какво означават тези убити? Препращат ли те към един термин, употребяван много рядко напоследък - съвест? Съвест, свързана не само със собствените ни действия, а и с онзи дял отговорност, която носим заради постъпките на другите? Мъртво ли е всичко това? Погледнете Гуантанамо. Стотици задържани повече от три години без официално обвинение, без адвокати, без заведени дела, задържани теоретически завинаги. Тази абсолютно нелегитимна структура е поддържана в пълен разрез и потъпквайки Женевската конвенция. Тя не само е толерирана, ами т. нар. международна общност почти не обелва дума за нея. Подобно скандално престъпление се върши от страна, която в същия този момент се е прокламирала за “лидер на свободния свят”. Замисляли ли сме се за квартирантите в Гуантанамо? Какво казват медиите по въпроса? Събуждат се от време на време, за да снесат по някоя статийка на шеста страница. Онези хора са били изхвърлени на някаква no man’s land, от която биха могли и никога да не се завърнат. Понастоящем мнозина от тях правят гладна стачка, опитват се да ги хранят насила, включително и британски поданици. Няма никаква изисканост в тези насилствени методи на хранене. Никакви обезболяващи или упойващи вещества. Само тръба, която ти натикват в носа и натискат, докато не слезе до гърлото. Повръщаш кръв. Това е изтезание. Какво казва британският министър на Външните работи? Нищо. Какво казва британският министър-председател? Нищо. А защо? Ами защото Съединените щати заявиха: да се критикува поведението ни в Гуантанамо представлява враждебно действие. Или сте с нас, или сте против нас. Резултатът: Блеър си мълчи.
Нахлуването в Ирак бе акт на бандитизъм, терористичен акт от страна на титулувана, утвърдена държава, доказваща пълното си презрение към понятието международно право. Това нахлуване бе военен произвол, вдъхновен от низ безспирно повтаряни лъжи и открита медийна манипулация на зрителската аудитория; интервенция, целяща да подсили военния и икономическия контрол на Америка над Близкия изток, която в крайна сметка се старае да мине за освобождение, тъй като всички други предлози се оказаха неоправдани. Опасно потвърждение за военно могъщество, отговорно за смъртта и осакатяването на хиляди и хиляди невинни.
Занесохме на иракския народ мъчения, клетъчни бомби, обеднен уран, безброй безразборни касапници, мизерия, унижение и смърт и наричаме всичко това “свобода и демокрация в Близкия изток”.
Колко хора трябва да убиеш, за да получиш прозвището масов убиец и военен престъпник? Сто хиляди? Повече от достатъчно, както ми се струва. Следователно би било справедливо Буш и Блеър да бъдат призовани пред Международния военен трибунал. Но Буш се изхитри. Той не е ратифицирал документите за Международния военен трибунал. Значи, ако американски войник или, не дай Боже, американски политик бъде изправен пред трибунала, Буш предупреди, че ще изпрати морските пехотинци. Но пък Тони Блеър е ратифицирал въпросните актове и спокойно може да стане обект на съдебно преследване. Можем да предоставим адреса му на Военния трибунал, ако се интересува. Той живее в Лондон, на Даунинг Стрийт № 10.
В този контекст смъртта се оказва нещо напълно второстепенно. Буш и Блеър старателно се грижат да я оставят настрана. Най-малко 100 000 иракчани загинаха под американските бомби и ракети, преди да започне иракското въстание. Тези хора са незначителна цифра. Смъртта им не съществува. Нищо - черна дупка. Те дори не се водят за мъртви. “Ние не броим труповете”, заяви генерал Томи Франкс.
В началните дни на нахлуването една снимка бе публикувана на първата страница на британските вестници; на нея се вижда Тони Блеър да целува по бузката иракско момченце. “Признателно дете” бе заглавието на снимката. Няколко дни по-късно на вътрешните страници можеха да се открият историята и снимката на друго четиригодишно момченце, останало без ръце. Семейството му било отнесено от ракетен снаряд. То едничко оцеляло. “Кога ще имам пак ръце?”, питаше то. Историята бе потулена. Е да, Тони Блеър не го притискаше до гърдите си, както не прегръщаше и телцето на друго осакатено дете или пък някой окървавен труп. Кръвта цапа. Цапа ризата и вратовръзката ти, докато така искрено говориш пред телевизионните камери.
2000-те мъртви американски войници са досадно нещо. Пренасят ги към гробовете им в тъмното. Погребенията се извършват дискретно, на сигурно място. Осакатените гният в постелите си, някои от тях - до края на живота си. Така мъртъвци и инвалиди изгниват в различни категории гробове.
Ето откъс от “Обяснявам някои неща”, стихотворение от Пабло Неруда:
И една сутрин всичко бе в пламъци,
и една сутрин кладите
никнеха от земята,
поглъщайки живите твари,
и оттогаз настана огън,
настана барут,
настана кръв.
Разбойници със самолети, с маври,
разбойници с пръстени и херцогини,
разбойници с по-малко чернокожи за благослов
падаха от небето, за да убиват деца
и по улицата детската кръв
си течеше простичко, като кръв от деца.
Чакали, що чакалът би отблъснал,
камъни, що твърдият бодил би отхапал и изплюл,
пепелянки, що пепелянките биха възненавидели!
Срещу вас видях кръвта
на Испания да се надига,
за да ви удави с една-едничка вълна
от гордост и ножове!
Генерали
на предателството:
вижте мъртвия ми дом,
погледнете съсипаната Испания,
но от всеки мъртъв дом изниква храбра стомана
вместо цветя,
но от всяка отломка от Испания
покълва Испания,
но от всяко мъртво дете избуява пушка с очи,
но от всяко престъпление се раждат куршуми,
които някой ден ще открият мястото
на сърцето ви.
Ще попитате защо поезията му
не говори за мечти, за листа,
за големите вулкани в родната му страна?
Елате да видите кръвта по улиците,
елате да видите
кръвта по улиците,
елате да видите
кръвта по улиците! **
Искам да уточня, че цитирайки това стихотворение от Неруда, нямам никакво намерение да сравнявам републиканска Испания с Ирак на Саддам Хюсеин. Ако цитирам Неруда, то е, защото никъде другаде не съм срещал в съвременната поезия толкова въздействащо и покъртително описание на бомбардировка над цивилно население.
Преди малко казах, че Съединените щати сега са пределно откровени и играят с открити карти. Точно така е. Заявената им официална политика вече се определя като full spectrum dominance (пълно превъзходство на всички фронтове). Изразът не е мой, а техен. Това full spectrum dominance ще рече контрол по суша, вода, въздух, на космическото пространство и всички принадлежащи към тях ресурси.
Днес Съединените щати имат 702 военни установки в 132 страни от цял свят, с почетното изключение на Швеция, разбира се. Не е много ясно как са постигнали това, но едно е сигурно - постигнали са го.
Съединените щати притежават 8000 активни и действени ядрени бойни глави. 000 са поддържани в състояние на максимална готовност да бъдат изстреляни с предупредителен срок от 15 минути. Те разработват нови ядрени системи, познати под названието bunker busters (разрушители на бункери). Британците, които винаги са готови да сътрудничат, имат намерение да заменят ядрената си ракета „Трайдънт”. Питам се в кого ли са се прицелили? В Осама Бен Ладен ли? Във вас ли? В мен ли? В средния гражданин ли? Или в Китай? Или в Париж? Кой знае? Знаем само, че това инфантилно безумие - да притежаваш ядрени оръжия и да заплашваш, че ще си послужиш с тях - е сърцевината на настоящата американска политическа философия. Не бива да забравяме, че Съединените щати са перманентно на военна нога и не дават никакъв признак за отпускане.
Хиляди, ако не милиони хора в Съединените щати са изпълнени със срам и гняв, очевидно отвратени от действията на правителството си, но при сегашното положение на нещата те не представляват хомогенна политическа сила - още не. Имайки предвид това, ужасът, несигурността и страхът, които виждаме да растат с всеки изминал ден в Съединените щати, не са на път да изчезнат.
Знам, че президентът Буш вече използва за писането на речите си множество извънредно компетентни личности, но доста бих искал да се кандидатирам за такъв пост. Предлагам следното слово, което би могъл да произнесе по телевизията като обръщение към нацията. Представям си го тържествен, грижливо сресан, сериозен, приветлив, искрен, често стремящ се да очарова, понякога с една насилена усмивчица, необяснимо защо покоряващ, мъж, който се чувства по-удобно сред мъже.
“Бог е добър. Бог е велик. Добър е Бог. Моят Бог е добър. Богът на Бен Ладен е лош. Неговият е лош Бог. Богът на Саддам също беше лош, но пък Саддам нямаше такъв. Той беше варварин. Ние не сме варвари. Ние не режем главите на хората. Ние вярваме в свободата. Бог също. Аз не съм варварин. Аз съм демократично избраният лидер на една демокрация - радетелка за свобода. Ние сме пропито от състрадание общество. Раздаваме пълни със състрадание електрошокове, пълни със състрадание умъртвяващи инжекции. Ние сме велика нация. Аз не съм диктатор. Той - да. Аз не съм варварин. Той - да. И той също. Всички са такива. Аз съм носител на нравствен авторитет. Виждате ли този юмрук? Ето го моят нравствен авторитет. Гледайте да не забравяте.”
Животът на един писател е дейност безкрайно уязвима, почти оголена. Излишно е да се хленчи за това. Писателят прави избор и в избора си се чувства като в собствената си кожа. Но е справедливо да се каже, че си изложен на всички ветрове, някои от които, разбира се, са смразяващи. Работиш в самота, изолиран от всичко. Не намираш подслон, закрила - освен ако не лъжеш, а в този случай естествено сам си изградил и осигурил закрилата си, и - както биха могли да ти хвърлят в лицето - си станал политик.
Много пъти говорих за смъртта тази вечер. Сега ще ви прочета едно от моите стихотворения, озаглавено “Мъртвец”.
Къде намериха трупа?
Кой намери трупа?
Мъртъв ли бе трупът, когато са го намерили?
Как са открили трупа?
Кой е трупът?
Кой е бащата или дъщерята или братът
или чичото или сестрата или майката или синът
на изоставения труп?
Било ли е мъртво тялото, когато са го изоставили?
Било ли е изоставено тялото?
От кого е било изоставено?
Трупът гол ли е бил, или в пътнически костюм?
Как стана така, че обявихте за мъртвец този труп?
Обявихте ли трупа за мъртвец?
Добре ли познавахте трупа?
Как разбрахте, че този труп е мъртъв?
Изкъпахте ли трупа?
Склопихте ли му очите?
Погребахте ли тялото?
На произвола на съдбата ли го изоставихте?
Целунахте ли трупа?
Когато се погледнеш в някое огледало, си мислиш, че образът срещу теб е достоверен. Но мръднеш ли милиметър и образът се променя. Всъщност виждаш безкрайна гама от отражения. Ала писателят понякога трябва да чупи огледалото - защото от другата страна на това огледало се е вторачила в теб истината.
Смятам, че въпреки огромните съществуващи трудности, интелектуалната решимост, непреклонната, стоическа и непоклатима целеустременост да определиш в качеството си на гражданин реалната истина за живота си и за обществото си е жизненоважно задължение, което трябва да поеме всеки от нас.
Ако подобна решимост не се въплъти в политическата ни визия, няма никаква надежда за нас да върнем онова, което сме на косъм да загубим - човешкото си достойнство.
_________________
There is always more misery among the lower classes than there is humanity in the higher.
-- Victor Hugo, Les Miserables, 1862
|
Влез
Въпроси/Отговори
Търсене
Потребители
.gif)
...все пак искам да разбера дали мариа-хуана-луиза е дъщеря на чичо си Хосе-Антонио... 
